— Робърт, ти си прав — изписука маркизът, скачайки от мястото си. — Това е тотално неприемливо. Хайде, дълъг път ни чака до „Грийн Касъл“.
Робърт наклони глава на една страна с усмивка, изразяваща удоволствието, което бе започнал да изпитва.
— О, да не прибързваме, татко. Мисис Темпъл прави много щедро и доста добре обмислено предложение. Мисля, че трябва да го обсъдим, надявам се по-интелигентно. А и трябва да отбележа, че в плановете ми не влиза да нарека първородния си син Самюъл.
— Робърт!
— Моля те, не ме прекъсвай. Петдесет хиляди лири и възможността да ги удвоя, а ипотеките да бъдат изплатени! Това не е за изпускане, нали? Беси ти донесе само четиридесет хиляди и ти бяха нужни по-малко от шест години, за да не оставиш и следа от тях. „Грийн Касъл“ все още се руши, кредиторите ни пак те следват по петите. Нали затова ти и скъпата ми снаха Беси се оттегляте, за да се скриете от заядливите кредитори! Когато през април се върнах от Континента, аз се надявах да видя възвърнатия блясък на „Грийн Касъл“, но единственото, което открих, бе намалената до минимум прислуга и всички вас — натъпкани в семейното крило, а в останалата част от сградата — всичко покрито с прашни чаршафи. В същото време ти и Беси настоявахте да държите отворена градската къща, с пълен персонал през цялото дълго лято. И защо? Заради празненствата на принцчето в чест на мира.
— Не е необходимо да правиш каталог на семейните проблеми пред други хора. — Маркизът крадешком хвърчи поглед от Робърт към мисис Темпъл и обратно към сина си, а изражението му беше притеснено и огорчено. — Претърпяхме само временен и незначителен неуспех. А пък догодина, като отида на конните надбягвания в Нюмаркет…
— Ще пътуваш с наета карета и ще отседнеш в долнопробен хан, освен ако не си планирал да заложиш фалшивите бижута на мама на някой нищо неподозиращ лихвар. И тогава ще се оставиш да загубиш повече пари, отколкото можем да си позволим. Защото ще залагаш на крастави кранти, които по-скоро ще се тътрят най-отзад, отколкото ще се състезават — довърши го Робърт — Не, татко! Мисля, че трябва да приемем предложението на мисис Темпъл. Както изглежда, сега едва ще съберем пари да засадим посевите през пролетта, въпреки че нямам представа какво ще правим със зърното, след като последната буря остави задръстен воденичния улей и почти счупи единственото ни воденично колело…
— Чуваш ли, Стивън? Момчето говори разумно — каза мисис Темпъл точно когато Робърт беше убеден, че баща му има намерение да му откъсне ушите. Просто не мога да ти опиша колко съм изненадана, че нещо пръкнало се от тебе, има прилично количество мозък. Трябва да прилича на майка си по ум повече, отколкото по външност, а, Стивън? Бил се е заедно с Уелингтън, обича земята, грижа го е за „Грийн Касъл“, изглежда повече от способен да ме дари със снажни пра внучета. Не бих могла да искам повече. И така, Стивън, уредено ли е?
— Уредено ли? Защо питаш мене? Проклета да си, Сюзън, вече няма значение какво ще кажа аз! — хапливо отсече маркизът, поклащайки глава при това поредно поражение. — Робърт?
— Ако внучката ви няма нищо против, мисис Темпъл — измънка той глухо, като се питаше дали все още да се надява, че ще намери някакъв изход от тази хладнокръвно планирана женитба. Но изобщо не си вярваше, като си мислеше, че се прави на мъченик. От една страна не искаше да се унижава, а от друга ненавиждаше мисълта да бъде платен расов жребец, които да помогне за прочистването на расата. Планът на Сюзън Темпъл обаче беше добър. И той нямаше избор. Наистина ли нямаше?
— В крайна сметка — завърши той почти с надежда, — тя може да ми хвърли един поглед и да хукне, крещейки, към дойката си.
— Едва ли, сине — констатира твърдо маркизът, вървейки към коридора. — По-скоро ме безпокои момичето. Кажи ми, Сюзи, прилича ли много на теб?
Робърт наведе глава и потърка врата си, чудейки се как е възможно баща му да бъде смятан за ас в кръговете на обществото, при положение че притежава целия благороден разум на повлекан от „Ковънт Гардън“.
— Хм, защо… — заекна мисис Темпъл.
Робърт веднага наостри уши, отхвърляйки настрана всички мисли за своята продажба и се втренчи във внезапно объркалата се мисис Темпъл.
— Има ли нещо, което би трябвало да знам, мадам? — попита тихо той, като се питаше дали мис Нора Джейн Темпъл е склонна да лае на месечина.
— Нора Джейн е хубаво дете! — заяви мисис Темпъл, възвръщайки гласа си. — Точно преди четири месеца навърши осемнадесет — сладка, покорна, научена на всички домашни и салонни маниери. Истински красиво дете!