„Определено вие на месечина“, реши Робърт, чудейки се защо ли пък това трябва да го изненадва. Всяка млада жена, която трябва да бъде продадена, без дори да се съзре ликът й, за много тежка кесия, предлагана от баба й, в никакъв случай не можеше да бъде пленително красива. Трябваше да се смята за късметлия, ако девойката все още има коса и зъби. А може би беше малоумна, която не само вие срещу луната, но и вярва, че може да я прескочи.
Маркизът сви рамене.
— Е, имаш я, сине. Прекрасно дете. Какво повече би могъл да желаеш? Ще обявиш ли условията, в такъв случай, Сюзи? Разбира се, Робърт и Нора Джейн биха могли да се оженят в параклиса на „Грийн Касъл“, ако не беше толкова разнебитен. Но покривът тече, нали разбираш, а видях и че една гълъбица си е свила гнездо на мертека последния път, когато наминах там. Възможно е да има и сняг по пейките сега, през зимата…
— Поправи го и ми изпрати сметките! И не си мисли, че няма да проверя дали си използвал най-добрите материали и работници — нареди кратко мисис Темпъл, още веднъж заприличвайки на офицер, който излайва заповедите си на най-низшия войник. — Все още не е изтекъл траура за Сам, така че не трябва да има голяма дандания. Може и да съм извън обществото, но знам как действа то. Сватбата е след три седмици, на единадесети ноември. Това е във вторник, Стивън, и нито ден по-късно. Разбра ли?
— Разбира се, Сюзи, ъ-ъ, Сюзън! Във вторник ще е чудесно, предполагам, за скромна церемония — увери я маркизът с възможно най-гальовен тон. — После можем да направим хубаво парти в голямата столова, събиране на близки и…
Знаейки, че баща му ще говори най-малко още половин час, понеже организирането на забавления беше едно от малкото неща, които можеше да върши, Робърт тръгна да броди из коридора с единственото желание да излезе навън, да подиша чист въздух и да си даде сметка как той, добрият, но не твърде хрисим син, свърши по този начин — сгоден за жена, която при това не беше и срещал…
Очевидно изненадан от появата на Робърт, Аш побърза да връчи на Негово благородие шапката, плаща и ръкавиците, които взе от малката приемна вдясно на коридора. Той остави Робърт сам да оглежда ужасната колекция от скъпи и безвкусни мебели.
След като вдигна глава да проучи полилея и взе да се чуди колко ли струва да се палят всяка вечер стоте, ако не и повече свещи, вниманието на Робърт бе привлечено от някакво движение в горния край на широките извити стълби.
Той видя коленичило зад парапета дете, момиченце, облечено изцяло в бяла дантела на волани, с широк розов сатенен колан, обвит около тънката й талия.
Робърт се усмихна напрегнато, внимавайки да не я изплаши. И тогава забеляза две огромни очи под извисяващата се купа черна коса, която беше подредена в кукленски букли и бе толкова гъста, че стоеше просто неестествено, като старомодна перука.
— Здравейте, вие там — извика той окуражаващо, чудейки се кое е това момиче и защо е облечено така ужасно.
Момичето се изправи с ръка, която притискаше устните й, а очите й бяха станали още по-големи. Робърт замръзна. Беше сгрешил. Детето не беше дете. Не беше и хлапачка с плоска гръд.
Той преглътна с усилие и фаталистично предположи:
— Мис Нора Джейн Темпъл?
Тя закима яростно, мълчаливо, като странните къдри се мятаха по тесните й рамене. После докосна подобната си на гъба пола и направи смешен, несръчен поклон, който рязко бе прекъснат, тъй като тя се подхлъзна и едва не се изтърколи по стъпалата.
— О, мили Боже! — избухна Робърт, завъртя се на пети и се отправи обратно към салона.
„Това не е за вярване! Да не би тази стара вещица да ме смята за перверзен? Любовник на дете!“
Но миг по-късно овладя яда си и спря по средата на пътя поглеждайки още веднъж към мястото, където стоеше мис Нора Джейн Темпъл с поставена върху устата ръка. Тя беше на осемнадесет и едва ли бе дете, въпреки че изглеждаше като току-що излязла от детската стая.
Робърт се приближи до грациозно извитите стълби, докато застана достатъчно близо, за да види цвета на смешно големите й, любопитни и уязвими очи, които се взираха в него горе, от високото.
Тези нежни кафяви очи доминираха над дребничкото й личице и бяха разположени под доста гъсти и почти прави черни вежди, които правеха остър завои, почти достигайки слепоочията й. Изчистената линия на смътно аристократичната й брадичка се издигаше над дълга крехка шия. Носът беше къс и прав, а скулите — възхитително високи. Ако не беше косата… и тази нелепа рокля… и така очевидната й младост…
— Простете, мис Темпъл — каза той, извикал на помощ цялото си самообладание, като в същото време пожелаваше безгласно на Сюзън Темпъл да се намери на дъното на някой дълбок, тъмен кладенец. — Току-що установих, че не сме официално представени един на друг и бях склонен да се втурна към вашата баба с молба да изпълни този ритуал. Но ние двамата не би трябвало да държим на такава церемония, нали?