Изобщо при по-внимателно обмисляне се оказа, че настъпилите с течение на времето промени в положението не са промени в самата история, а представляват единствено развитието на моя възглед за нея, в смисъл че този възглед става отчасти по-спокоен, по-мъжествен и се приближава повече до същността, отчасти обаче под непреодолимото въздействие на постоянните потреси, колкото и леки да са те, придобива известна нервност.
По-спокойно се отнасям към историята, когато уж разбирам, че макар понякога да изглежда предстояща, развръзката все пак навярно още няма да настъпи; човек е склонен, особено на младини, да надценява скоропостижността на развръзките; колкото пъти моята малка съдница само при вида ми се е свличала в изнемога настрани на стола, хващала се е с една ръка за облегалото, другата е прокарвала по стегнатата си в корсет снага, а сълзи на гняв и отчаяние са руквали по страните й, винаги съм си мислел, че това е развръзката и че начаса ще ме призоват за обяснение. Ала нито развръзка, нито обяснения, на жените лесно им прилошава, светът няма време да следи за всички случаи. И какво всъщност е станало за всичките тези години? Нищо друго, освен че подобни сцени са се повтаряли — ту по-бурни, ту по-сдържани — и сега общият им брой просто е нараснал. А наблизо се въртят хора, готови да се намесят, стига да намерят възможност; но не намират и досега се осланят единствено на своя усет, а макар усетът сам да е достатъчен, за да запълни дните на своя притежател, за друго не е годен. Но впрочем така е било винаги, винаги е имало тези безполезни съгледвачи и надушвачи, които вечно оправдават присъствието си по някакъв свръххитър начин, най-често с роднинските си връзки, те винаги са следели, винаги са надушвали нещо с усета си, ала резултатът от всичко това е, че и досега тъпчат на едно място. Цялата разлика е там, че лека-полека съм ги опознал, различавам физиономиите им; някога си мислех, че с време те ще се завтекат отвсякъде, измеренията на случая ще се уголемят и това от само себе си ще ускори развръзката; днес съм сигурен, че всичко е било тъй от памтивека и има твърде малко или дори няма нищо общо с приближаването на развръзката. А самата развръзка — защо я наричам с такава гръмка дума? Ако някога — положително не утре, нито вдругиден и вероятно никога — се стигне дотам все пак обществото да се заеме с тази история, която, както винаги ще повтарям, не е от неговата компетентност, макар да не изляза неощетен от заведения процес, навярно обаче ще се вземе предвид, че не съм непознат на обществото, открай време живея под зоркия му поглед, изпълнен съм с доверие и сам заслужавам доверие, а също, че тази по-късно изникнала страдаща малка жена (в която между впрочем всеки друг сигурно отдавна би видял досаден репей и би го стъпкал с ботуша си съвсем незабелязано за обществото), че тази жена в най-лошия случай би могла само да прибави малка грозна завъртулка към атестата, в който обществото отдавна ме е обявило за свой достопочтен член. Такова е днешното положение на нещата, следователно има слаби основания за безпокойство.
А че с годините все пак съм станал малко неспокоен, няма нищо общо с истинското значение на историята; човек просто не издържа непрестанно да се възмущават от него, дори отлично да съзнава неоснователността на възмущението, човек става неспокоен, започва като че чисто физически да се напряга в очакване на развръзките, макар с разума си много да не вярва в настъпването им. Отчасти обаче се касае просто за възрастово явление; младостта вижда всичко в розова светлина; некрасивите подробности потъват в несекващия извор на младежка сила; ако някой като момче е имал малко напрегнат поглед, не са му се сърдили за това, никой не го е забелязвал, дори самият той, но остане ли нещо от този поглед в по-късна възраст, то са отпадъци; всеки е потребен, никого не подменят, всеки е под наблюдение и напрегнатият поглед на един възрастен човек си е чисто и просто напрегнат поглед, не е никак трудно да се установи. Ето че и тук няма съществено влошаване.