— Точно така — каза Ърн. Но той все още изглеждаше изпълнен със съмнение. — Това е прецизно устройство — каза той.
— А аз съм професионален войник — каза Симони. — А не суеверен селянин.
— Чудесно, чудесно. Ами… ако си сигурен…
Беше им останало време да довършат някои последни неща по Движещата се Костенурка. По черупката имаше назъбени крайчета и шипове по колелата. И разбира се, отточната парна тръба… не беше много сигурен за нея…
— Това е просто едно устройство — каза Симони. — Не представлява проблем.
— Дайте ни тогава един час. Докато ние отворим вратите, вие тъкмо ще имате време да стигнете до Храма.
— Добре. Ясно. Тръгвайте. Сержант Фъргман знае пътя.
Ърн погледна към парната тръба и прехапа устни. Не знам какъв ефект ще има върху врага, помисли си той, но на мен ми изкарва акъла от ужас.
Брута се събуди или поне престана да се опитва да заспи. Лу-Тце си беше отишъл. Може би метеше някъде.
Той заскита из изоставените коридори на послушническото отделение. Часове щяха да минат преди да бъде коронован новият Ценобиарх. Преди това трябваше да се направят десетки други церемонии. Всеки, който беше някой, щеше да е на Мястото и околните площади, а така също и още по-големия брой хора, които не бяха въобще никой. Сестините бяха празни, безкрайните молитви останаха неизпяти. Цитаделата можеше да е мъртва, ако не се чуваше огромното неопределимо фоново бучене на на десетки хиляди хора, които мълчат. Слънчевата светлина се процеждаше през светлинните източници.
Брута никога не се беше чувствал по-самотен. Пустошта представляваше весел празник в сравнете с това. Снощи… снощи, с Лу-Тце, всичко беше изглеждало толкова ясно. Снощи той беше с настроението да се противопостави на Ворбис там и тогава. Снощи изглеждаше сякаш има шанс. Всичко беше възможно снощи. Това беше проблемът с всички „снощи“. Винаги ги следваше „тази сутрин“.
Той излезе на кухненското ниво, след което се озова навън сред света. Наоколо се мотаеха един-двама готвачи, които подготвяха церемониалното ястие от месо, хляб и сол, но те не му обърнаха никакво внимание.
Той седна отвън пред една от кланиците. Тук някъде имаше, знаеше го, задна врата. Може би именно днес никой няма да го спре, ако излезе навън. Днес щяха да гледат за нежелани хора, които искат да влязат.
Той просто може да замине. Пустошта му се беше сторила доста приятна, ако не се броят жаждата и глада. Свети Унгулант с лудостта си и гъбите си сякаш живееше много добре. Нямаше никакво значение дали се лъжеш, стига да не го разбереш, и да го правиш добре. В пустинята животът беше толкова по-прост.
Но на портата стояха една дузина стражи. Гледаха студено. Той се върна обратно на мястото си, забутано в един ъгъл, и мрачно се загледа в земята.
Ако Ом беше жив, той определено би могъл да изпрати знак, нали така?
Една решетка до Брутовите сандали се повдигна сама на няколко сантиметра от земята и се отмести настрани. Той се вгледа в дупката.
Появи се една закачулена глава, отвърна на погледа му, и изчезна отново. Чу се подземен шепот. Главата се появи отново, последвана от тяло. Измъкна се върху калдъръма. Отметна назад качулката. Мъжът се ухили съзаклятнически на Брута, вдигна пръст пред устните си и тогава, без предупреждение, се хвърли върху него със зловещо намерение.
Брута се преметна през паветата и обезумял от ужас вдигна ръце, щом видя блясъка на метала. Една мръсна ръка го сграбчи през устата. Острието на нож оформи драматичен и много окончателен силует на светлината…
— Не!
— И защо не? Ние казахме, че първото нещо, което ще направим, е да убием свещениците!
— Не и този!
Брута се осмели да извърти очи настрани. Макар че втората фигура, която изникна от дупката, също носеше мръсна роба, не можеше да има никакво съмнение в прическата, която приличаше на четка за рисуване.
Опита се да каже:
— Ърн?
— Ти там, млък — каза другият, като притисна ножа до гърлото му.
— Брута? — каза Ърн. — Ти си жив?
Брута премести погледа си от своя нападател към Ърн по начин, който се надяваше, ще посочи, че е твърде рано да прави каквито и да било заключения по този въпрос.
— Той е наш — каза Ърн.
— Наш ли? Той е свещеник!
— Но е на наша страна. Не си ли, Брута?
Брута се опита да кимне и си помисли: Аз съм на страната на всички. Би било хубаво, ако поне веднъж, някой е на моята.
Ръката се махна от устата му, но ножът остана опрян в гърлото му. Обикновено предпазливите мисловни процеси на Брута потекоха като живак.
— Костенурката се Движи? — рискува той.
Махнаха ножа с явно нежелание.