— Това няма значение!
— Но…
Над тях предавателните лостове задрънчаха и се задвижиха. Чу се далечното скърцане на бронз в бронз.
— Да се махаме оттук — каза Ърн. — Само боговете знаят какво става там горе.
И удари заваляха по черупката на неподвижната Движеща се Костенурка.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше Симони, като я удари пак. — Тръгвай! Заповядвам ти да тръгваш! Не разбираш ли нормален Ефебиански език! Тръгвай!
Неподвижната машина изпусна пара и продължи да си седи там.
А Ом се изкачи по склона на малък хълм. Значи, дотук я докарахме. Сега имаше само един единствен начин да стигне до Цитаделата.
Шансът беше едно на милион, и то с късмет.
А Брута стоеше пред огромните порти, забравил за тълпата и за мърморещите стражи. Квизицията можеше да арестува всекиго, но стражите не бяха сигурни какво би им се случило, ако задържат архиепископ, особено някой, който толкова наскоро е бил избран от Пророка.
Само един знак, мислеше си Брута, в самотата на мозъка си.
Вратите потрепериха и бавно се отвориха навън.
Брута пристъпи напред. Той не беше съвсем на себе си сега, поне не в този смислен начин, както го разбират нормалните хора. Само една част от него все още можеше да наблюдава състоянието на собствения му мозък и да мисли: може би Великите Пророци са се чувствали така през цялото време.
Хилядите вътре в храма се оглеждаха объркано наоколо. Хоровете на по-нисшите Йами спряха монотонното си пеене. Брута продължи да върви по пътеката между редовете — единственият човек с някаква цел във внезапно обърканата тълпа.
В средата на храма стоеше Ворбис, под свода на купола. Стражите се спуснаха към Брута, но Ворбис вдигна ръка с леко, но много положително движение.
Сега Брута можа да разгледа обстановката. Тук бяха жезълът на Оссори и наметалото на Абис, както и сандалите на Сена. А така също и, подпиращи купола, масивните статуи на първите четири пророка. Той никога не ги беше виждал. Беше слушал за тях всеки един ден от детството си.
А какво означаваха те сега? Не означаваха нищо. Нищо не означаваше нищо, ако Ворбис беше Пророк. Нищо не означаваше нищо, ако Ценобиархът беше човек, който не е чул нищо във вътрешните пространства на собствената си глава, освен собствените си мисли.
Той съзнаваше, че жестът на Ворбис не само е спрял стражите, макар че те го заобиколиха като жив плет. Той също така беше изпълнил храма с тишина. В която Ворбис заговори.
— А, Брута мой. Напразно те търсихме. А сега дори и ти си тук…
Брута спря на няколко стъпки разстояние. Мигът на… каквото и да беше… това, което го беше накарало да прекрачи вратите, беше изчезнал.
Сега всичко, което беше останало, беше Ворбис.
Който се усмихваше.
Онази част от него, която все още можеща мисли, мислеше: нищо не можеш да кажеш. Никой няма да те слуша. Никой няма да го интересува. Няма никакво значение какво ти казваш на хората за Ефеб, за Брат Мърдък и за пустинята. То няма да бъде фундаментално вярно.
Фундаментално вярно. Ето това е светът, с Ворбис в него.
Ворбис каза:
— Нещо не е наред ли? Искаш да кажеш нещо ли?
Черните като катран очи изпълниха света като две черни ями.
Съзнанието на Брута се предаде и тялото му взе надмощие. То накара ръката му да замахне и я вдигна, без да забелязва мигновеното втурване напред на стражите.
Той видя как Ворбис обърна страна и се усмихна.
Брута спря и свали ръка.
Той каза:
— Не, няма да го направя.
И тогава, за пръв и последен път, той видя Ворбис наистина разярен. И по-рано беше имало случаи, когато дяконът е бил ядосан, но то беше нещо, ръководено от мозъка, което се включваше и изключваше според нуждите. Това беше нещо друго, нето неконтролируемо. И то пробягна по лицето му само за един миг.
Когато ръцете на стражите се сключиха около него, Ворбис пристъпи напред и го потупа по рамото. Той погледна Брута в очите за един миг и после каза меко:
— Пребийте го от бой, а после го изгорете.
Някакъв Йам заговори, но после спря, щом видя изражението на Ворбис.
— Направете го веднага.
Свят на тишина. Никакъв шум тук горе, освен свистенето на вятъра през перата.
Тук горе светът е кръгъл, ограден от ивица море. Гледната точка е от хоризонт до хоризонт, слънцето е по-близо.
И въпреки това, гледаш надолу, гледаш за фигури…
… долу в стопанството на края на пустошта…
… на малък хълм…
… миниатюрен подвижен купол, смешно издигнат…
Никакъв звук освен свистенето на вятъра през перата, докато орелът прибира крилата си и се спуска като стрела, а светът се върти около малката движеща се фигурка, която е обект на цялото внимание на орела.