Брат Намрод лежеше проснат на пода пред статуя на Ом, Който Тъпче Безбожниците, с пръсти в ушите. Гласовете отново го безпокояха.
Брута се прокашля. Прокашля се отново.
Брат Намрод вдигна глава.
— Брат Намрод? — каза Брута.
— Какво?
— Ъ … Брат Намрод?
— Какво?
Брат Намрод отпуши уши.
— Да? — рече раздразнено.
— Хм. Има нещо, което трябва да видите. В. В градината. Брат Намрод?
Началникът на послушниците се изправи и седна. Лицето на Брута представляваше пламнал образ на безпокойството.
— Какво искаш да кажеш? — попита Брат Намрод.
— В градината. Трудно е да се обясни. Хм. Открих… откъде идват гласовете, Брат Намрод. И нали ти каза да се погрижа да те уведомя.
Старият свещеник изгледа Брута свирепо. Но ако някога някъде е съществувал безхитростен или човек без каквато и да била изтънченост на възприятията, то това беше Брута.
Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.
Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.
Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.
В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.
Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.
На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.
— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.
— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.
— Трябва да убием Ворбис!
— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.
— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.
— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.
— Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.
— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.
— Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?
— Сигурно го почитат в Ефеб.
— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.
Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.
— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.
— Но могат да слушат!
— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…
— Ние имаме символ!
Инстинктивно всички маскирани фигури се обърнаха да погледнат към рисунката на стената, неясна на светлината от огъня, но запечатана в мозъците им. Те гледаха истината, която често е внушителна.
— Костенурката се Движи!
— Костенурката се Движи!
— Костенурката се Движи!
Водачът кимна.
— А сега — каза той — ще теглим жребия…
Великият Бог Ом беснееше от ярост, или поне полагаше енергични усилия за това. Съществува граница за количество гняв, което може да се развихри на един инч от земята, но той сега беше точно на нея.
Той прокле мълчаливо един бръмбар, което е като да изливаш вода върху езеро. Все едно, това изглежда не промени нищо. Бръмбарът се отдалечи бавно и тежко.
Прокле един пъпеш до девето коляно, но нищо не се случи. Опита с напаст от циреи. Пъпешът просто си седеше там и лекичко зрееше.
Само защото беше временно притеснен, целият свят си мислеше, че може да се възползва. Е, когато Ом се върне обратно в подобаващата си форма и сила, каза си той, ще бъдат Предприети Стъпки. Племената Бръмбари и Пъпеши ще си мечтаят никога да не са били създавани. И нещо наистина ужасно ще се случи на всички орли. И… и ще има света божа заповед да се засадят повече марули…