Лу-Тце тръгна със ситната си рачешко-маймунска походка към малкото късче земя в най-далечния край на градината, където се намираха купчините му, камарите саксии и всички останали козметични средства за разкрасяване на градината. Както подозираше Брута, старецът спеше там.
Кимване, усмивка, знак.
На слънцето до купчина бобовини имаше малка паянтова маса. Върху нея беше постлана сламена покривка, а върху покривката имаше половин дузина заострени камъни, никой от тях не по-голям от един фут височина.
Около тях внимателно бяха подредени пръчки. Късчета тънко дърво засенчваха части от камъните. Малки метални огледала насочваха слънчевата светлина към други части. Хартиени конуси под странен ъгъл сякаш улавяха като във фуния вятъра и го насочваха в много прецизни точки.
Брута никога не беше чувал за изкуството на бонсаи и за това как то се прилага в планините.
— Много са… хубави — неуверено каза той.
Кимване, усмивка, повдигане на малък камък, усмивка, подаване, подаване.
— О, аз наистина не бих могъл да взема…
Подаване, подаване. Усмивка, кимване.
Брута взе миниатюрната планина. Тя беше странно, нереално тежка — в ръката му тя тежеше едно-две кила, но в главата му тежеше хиляди малки, съвсем малки тонове.
— Ъ. Благодаря. Много ти благодаря.
Кимване, усмивка, леко отблъскване.
— Много е… като планина.
Кимване, усмивка.
— Това на върха не може да е истински сняг, нал…
— Брута!
Той рязко вдигна глава. Но гласът беше дошъл отвътре.
О, не, окаяно си помисли той.
Бутна малката планина обратно в ръцете на Лу-Тце.
— Но, ъ-ъ, ще ми я пазиш, пали?
— Брута!
Всичко това беше сън, нали? Преди да стана важен и да ми говорят дякони.
— Не, не беше! Помогни ми!
Богомолците се разбягаха щом орелът прелетя над Мястото на Риданията.
Той изви, едва на няколко стъпки от земята и кацна върху статуята на Великия Ом, тъпчещ Неверника.
Беше величествена птица, златно-кафява, с жълти очи и изгледа тълпата с нямо презрение.
— Това знак ли е? — попита един старец с дървен крак.
— Да! Знак! — отвърна млада жена до него.
— Знак!
Те се скупчиха около статуята.
— Това е шибано копеле — каза един тънък и абсолютно нечут глас някъде откъм краката им.
— Но за какво е знак? — попита един възрастен мъж, който живееше на палатка на пазара от три дена.
— Какво искаш да кажеш с това „за какво“? Това е знак! — каза мъжът с дървения крак. — Не е задължително да е знак за нещо. Това е подозрителен въпрос — „за какво е знак“.
— Трябва да е знак за нещо — рече възрастния мъж. — Това е указателен к’во-се-вика. Действие. Може да е указателно действие.
В края на групата се появи една мършава фигура, която се движеше предпазливо и въпреки това, изненадващо бързо. Беше облечена в джелибата на пустинните племена, но около врата си носеше завързан на каишка поднос. Появи се злокобното предусещане за лепкави сладки неща, покрити с прах.
— Може да е пратеник на самия Велик Бог — каза жената.
— Това е смотан орел, ето какво е — каза смирен глас някъде откъм декоративния бронзов убиец в основата на статуята.
— Фурми? Смокини? Шербет? Свети мощи? Хубави нови индулгенции? Гущери? Оннова пръчка? — говореше с надежда мъжът с подноса.
— А аз си мислех, че когато Той се появява на света е като лебед или бик — каза мъжът с дървения крак.
— Ха! — чу се гласът на костенурката, на когото никой не обърна внимание.
— Винаги съм се чудел за това — рече един млад послушник най-отзад в тълпата. — Нали знаете… така де… лебедите? Малко… им липсва мъжественост, не е ли така?
— Да се вкамениш и да умреш за богохулство, дано! — разгорещено каза жената. — Великият Бог чува всяка непочтителна дума, която изречеш!
— Ха! — изпод статуята.
А мъжът с подноса продължи да се мазни още малко напред, нареждайки:
— Клачианска Радост? Захаросани оси? Вземете си, Докато са студени!
— Има смисъл, обаче — каза възрастният мъж с някакъв досаден, неспирен глас. — Искам да кажа, че има нещо много божествено в орела. Цар на птиците, не съм ли прав?
— Само една малко по-хубава пуйка — каза гласът изпод статуята. — Мозък колкото орех.
— Много благородна птица е това орелът. А и интелигентна — каза възрастният мъж.
— Интересен факт: орлите са единствените птици които са измислили как да ядат костенурки. Знаете ли как? Хващат ги, издигат се много високо, след което ги пускат върху скалите. И ги размазват тотално.
Удивително.
— Един ден — рече глух глас изотдолу, — ще се върна в старата си форма и ти горчиво ще съжаляващ, че си казал това. За много дълго време. Може да стигна чак дотам, че да създам още повече Време специално за теб, за да съжаляваш в него. Или… не, ще направя теб костенурка. Да видим дали ще ти хареса, а? Тоя свистящ вятър около черупката ти, земята, която непрекъснато става все по-голяма. Ето това вече ще бъде интересен факт!