— Това звучи ужасно — каза жената и вдигна очи срещу свирепия орлов поглед. — Чудя се какво ли минава през главата на горкичкото животинче, когато го пускат?
— Черупката му, госпожо — каза Великият Бог Ом, докато се опитвате да се промъкне още по-навътре под надвисналия бронз.
Мъжът с подноса изглеждаше отчаян.
— Знаете ли какво — рече той. — Две торби захаросани фурми на цената на една, а, какво ще кажете. Сам си отсичам ръката с това.
Жената погледна към подноса.
— Айде бе, навсякъде има мухи! — рече тя.
— Стафиди, госпожо.
— Защо тогава отлитат, а? — настоя жената.
Мъжът погледна надолу. После я погледна право в очите.
— Чудо! — рече той и размаха театрално ръце. — Наближава времето на чудесата!
Орелът се раздвижи неспокойно.
Той познаваше човеците само като парчета подвижен пейзаж, който, в сезона на агненето по високите върхове, би могъл да се свърже с хвърлени камъни, когато той се спуснеше върху новороденото агънце, но който пейзаж иначе беше точно толкова незначителен в цялата схема на нещата, колкото и храстите и скалите. Но той никога по-рано не се беше приближавал до толкова много от тях. Подивелите му очи се въртяха несигурно напред-назад.
В този момент през Мястото тържествено прозвучаха тромпети.
Орелът се огледа диво, а миниатюрното му хищническо съзнание се опитваше да се справи с това внезапно свръхнатоварване.
Той скочи във въздуха. Богомолците се сбутаха, за да се отстранят от пътя му, докато той се спусна над плочките и след това се издигна величествено към кулите на Големия Храм и горещото небе.
Под него, вратите на Големия Храм, всяка една направена от четиресет тона позлатен бронз, се отвориха от дъха (така казваха) на Самия Велик Бог, отвориха се със замах тежко и — точно това беше свещената част — безшумно.
Огромните сандали на Брута шляпаха ли шляпаха по плочките. Той винаги изразходваше много усилия при тичането; той бягаше от коленете, а долната част на краката му тупаше като веслени колела на кораб.
Това беше прекалено. Имаше една костенурка, която твърди, че тя е Бог, и това не можеше да бъде вярно, само че то трябваше да е вярно, ако се съди, по нещата, които знаеше. А той беше разпитван от Квизицията. Или от нещо подобно. Както и да е, не беше така болезнено, както го бяха накарали да очаква.
— Брута!
Площадът, обикновено оживен от шепота на хиляди молитви, се беше смълчал. Всички поклонници до един се бяха обърнали с лице към Храма.
Със съзнание, все още врящо от събитията през деня, Брута си запробива път с рамо през внезапно онемялата тълпа…
— Брута!
Хората имат заглушители за действителността.
Широко известен факт е, че девет десети от мозъка не се използват и, както повечето широко известни факти, той не е верен. Даже и най-глупавият Създател не би си правил труда да направи човешката глава да мъкне няколко кила ненужно сиво вещество, ако единствената му истинска цел е била, например, то да служи за деликатес на някакви си забутани диваци в неизследваните долини. Той се използва. И една от функциите му е да кара свръхестественото да изглежда естествено и да превръща необикновеното в обикновено.
Защото, ако случаят не беше такъв, тогава човешките същества, изправени пред ежедневната чудатост на всичко, биха се понесли из света с големи глупави усмивки, подобни на онези, с които се хилят някой забутани диваци, които от време на време са нападани от властите и съдържанието на чиито пластмасови оранжерии се проверява много сериозно. Те биха викали много „Ау!“. И никой не би вършил никаква работа.
Боговете не обичат хората да не вършат никаква работа. Хора, които не са заети непрекъснато, може да започнат да мислят.
Част от мозъка съществува, за да не позволи това да се случи. Много е ефикасно. Може да накара хората да изпитват скука насред чудо. А мозъкът на Брута работеше трескаво.
Така че той не беше забелязал веднага, че си е пробил път през последната редица хора и че е изприпкал чак до средата на широка пътека, докато не се обърна и не видя приближаващата се процесия.
Ценобиархът се връщаше в покоите си, след като беше извършил — или поне беше кимал отнесено, докато помощникът му беше извършил от негово име — вечерната служба.