Брута се завъртя кръгом, докато търсеше начин да избяга. После до самия себе си чу кашляне и той се озова срещу побеснелите физиономии на няколко По-нисши Йами и между тях — отнесеното и старчески добродушното изражение на самия Ценобиарх.
Старецът автоматично вдигна ръка да благослови Брута със знака на светите рога, когато двама членове на Божествения Легион сграбчиха послушника за лактите, при втория опит, и бързо го изведоха настрани от пътя на процесията и го запратиха сред тълпата.
— Брута!
Брута премина на бегом площада до статуята и се облегна на нея, като се задъхваше.
— Ще ида в ада! — промълви той. — За цяла вечност!
— Кого го е Грижа? А сега… ме измъкни оттук.
Сега вече никой не му обръщаше никакво внимание. Всички наблюдаваха процесията. Дори самото наблюдаване на процесията беше свещен акт. Брута коленичи на земята и се взря в резбата около основата на статуята.
Едно мънистено око отвърна гневно на погледа му.
— Как стигна дотук?
— Стана набързо — рече костенурката. — Казвам ти, когато си възвърна старата форма, ще има значително префасониране на орлите.
— Какво се опитва да ти направи орелът? — попита Брута.
— Иска да ме отнесе в гнездото си и да ми сервира вечеря — сопна му се костенурката. — Ти какво мислиш, че е искал да направи?
Последва кратка пауза, в която тя обмисляше безполезността на сарказма в присъствието на Брута — беше като да замеряш замък със захарни целувки.
— Иска да ме изяде — търпеливо обясни тя.
— Но ти си костенурка!
— Аз съм твоят Бог!
— Да, но сега си във формата на костенурка. С черупка отгоре, това имам предвид.
— Това не притеснява орлите — мрачно каза костенурката. — Те те хващат, вдигат те на височина няколкостотин стъпки и после… те пускат.
— Ърргх.
— Не. То е по-скоро като… внезапно пукване… пръсване. Ти как си помисли, че съм влязъл тук вътре.
— Била си пусната? Но…
— Приземих се върху купчина лайна в градината ти. Това е то — орли! Цялото място построено от камък, застлано с камък върху камък, и те да не улучат.
— Имала си късмет. Шанс едно на милион — каза Брута.
— Никога не съм имал такива проблеми, когато бях бик. Орлите, които могат да вдигнат бик, можеш да ги преброиш на пръстите на едната си глава. Както и да е — каза костенурката, — тук има по-лошо и от орлите. Има…
— Има хубаво месо по тия животинки, тъй да знаеш — каза един глас зад гърба на Брута.
Той се изправи виновно, с костенурка в ръка.
— О, здравейте, г-н Дхблах — каза той.
Всеки в града познаваше Дхблах „Сам-Си-Отсичам-Ръката“, доставчик на подозрително нови свети мощи, на подозрително стари гранясали бонбони на пръчка, твърди смокини и фурми с отдавна изтекъл срок на годност. Той беше нещо като природна сила, също като вятъра. Никой не знаеше откъде идва и къде отива нощем. Но той беше там всяка сутрин и продаваше лепкави неща на поклонниците. И в това свещениците смятаха, че е късметът му, тъй като повечето поклонници идваха за първи път и, следователно им липсваше едно съществено нещо, от което човек се нуждае във взаимоотношенията си с Дхблах, а именно — да си е имал работа с него и преди. Гледката на някой на Мястото, който се опитва да си разлепи челюстите с достойнство, беше достатъчно позната. Много предани поклонници, след хиляди мили опасно пътуване биваха принудени да отправят молбата си към Бог на езика на глухонемите.
— Какво ще кажете за малко шербет за десерт? — попита с надежда Дхблах. — Само един цент чашата, а с това сам си отсичам ръката.
— Кои е тоя глупак? — попита Ом.
— Няма да я ям — бързо отвърна Брута.
— Какво, да не я учиш да прави номера тогава? — весело попита Дхблах. — Да гледа през пръстени и такива неща?
— Разкарай го — рече Ом. — Фрасни го по главата хайде де, и наръгай тялото зад статуята.
— Затваряй си устата — каза Брута, който отново започваше да изпитва проблемите, които възникват когато човек говори с някой, когото никой друг не може да чуе.
— Няма нужда да се държиш така — рече Дхблах.
— Не говорех на теб — отвърна Брута.
— Говореше на костенурката, така ли? — рече Дхблах. Брута придоби виновно изражение.
— Собствената ми майка си говореше с един лалугер — продължи Дхблах. — Животинките винаги много помагат в моменти на стрес. Е, и в моменти на глад, разбира се.
— Този човек не е честен — каза Ом. — Чета го по съзнанието му.
— Наистина ли?
— Какво наистина ли? — попита Дхблах. Той погледна накриво Брута. — Както и да е, ще ти е дружинка в пътуването.
— Какво пътуване?
— До Ефеб. Тайната мисия за преговори с неверниците.