Брута знаеше, че не трябва да се изненадва. Новините се разпространяваха из затворения свят на Цитаделата като горски пожар след суша.
— О! — рече той. — Онова пътуване!
— Разправят, че Фри’ит ще ходи — рече Дхблах. — И… оня, другия. „Височайшата мас“.
— Дякон Ворбис е много добър човек — каза Брута — Беше много мил с мен. Даде ми да пийна.
— Да пийнеш какво? Няма значение — рече Дхблах. — Разбира се, аз самият не бих могъл да кажа и дума срещу него — бързо добави той.
— Защо говориш с този глупак? — попита Ом.
— Той ми е… приятел — рече Брута.
— Де да ми беше приятел и на мен — рече Дхблах. — С такива приятели никога нямаш врагове. Мога ли да те насиля да опиташ една захаросана стафида? На клечка?
В спалното помещение на Брута имаше още двайсет и трима послушници на принципа, че като спиш сам, насърчаваш греха. Това винаги озадачаваше и самите послушници, тъй като секунда размисъл веднага подсказваше, че съществуват цели купища грехове, които са възможни само в компания. Но това беше така, тъй като секунда размисъл беше най-големият от всички грехове. Хора, на които се позволяваше да бъдат прекалено дълго насаме със себе си, можеха да се отдадат на самотни размишления. А добре известно беше, че това спира растежа. Поради една единствена причина — можеше да те докара дотам, че да ти отрежат краката.
Така че Брута трябваше да се оттегли в градината заедно с Бога си, който му крещеше откъм джоба на плаща му, където непрекъснато го бутаха кълбо градинарска връв, чифт ножици и няколко семена със съмнителен произход.
Най-накрая го измъкнаха от джоба.
— Чуй, нямах възможност да ти кажа — рече Брута — Избраха ме да отида на много важна мисия. Заминавам за Ефеб с мисия при неверниците. Дякон Ворбис ме избра. Той ми е приятел.
— Кой е той?
— Той е главният ексквизитор. Той… се грижи да те почитат правилно.
Ом долови колебанието в гласа на Брута, после си спомни решетката. И трескавата заетост долу…
— Той измъчва хора — студено каза той.
— О, не! Инквизиторите правят това. Освен това те работят дълги часове за съвсем малко пари, както казва Брат Намрод. Не, ексквизиторите просто… се грижат за нещата. Всеки инквизитор иска да стане ексквизитор един ден, както казва Брат Намрод. Ето защо се примиряват с това да бъдат дежурни непрекъснато. Понякога, не спят в продължение на цели дни.
— Да се измъчват хора — размишляваше Богът. Не, мозък като оня в градината не би взел ножа. Други хора ще свършат това. Ворбис би изпитал удоволствие от други методи.
— Изкоренява лошотията и ереста от хората — каза Брута.
— Но хората… може би… не оцеляват в този процес?
— О, но това няма значение — ревностно каза Брута. — Това, което ни се случва в този живот, не е истинско наистина. Може да има малко болка, но това няма значение. Не, ако то осигурява по-малко време в адовете след смъртта.
— Но ако ексквизиторите сгрешат? — попита костенурката.
— Те не могат да грешат — отвърна Брута. — Тях ги води ръката на… твоята ръка… предния ти крак искам да кажа, лапата ти — смутолеви той.
Костенурката премига с единственото си око.
Спомни си жегата на слънцето, безпомощността и едно лице, което го наблюдава не с жестокост, а по-лошо — с интерес. Някой, който наблюдава как някой умира само за да види колко дълго ще продължи това. Където и да е, той щеше да запомни това лице. И съзнанието зад него — онази стоманена топка съзнание.
— Но я си представи, че нещо се обърка — настояваше той.
— Хич не ме бива в теологията — каза Брута. — Но заветът на Оссори е много ясен по този въпрос. Те трябва да са направили нещо, иначе ти в мъдростта си не би насочил Квизицията към тях.
— Така ли? — рече Ом, като продължаваше да мисли за онова лице. — Вината си е тяхна, че ги измъчват. Наистина ли съм казал това?
— „Съдят ни приживе, както и в смъртта“ … Оссори III, глава VI, стих 56. Баба ми казваше, че когато хората умрат, те се изправят пред теб, трябва да преминат една ужасна пустиня и ти претегляш сърцата им на някакви везни — рече Брута. — И ако тежат по-малко от перце, адът им се разминава.
— Боже мой Аз — рече костенурката. И добави: — А минавало ли ти е през ума, момче, че може и да не мога да направя това и че може да съм тук долу и да се размотавам наоколо с черупка отгоре си?
— Ти би могъл да направиш всичко, което пожелаеш — отговори Брута.
Ом вдигна поглед към Брута.
Той наистина вярва, помисли си. Не знае как да лъже.
Силата на Брутовата вяра гореше в него като пламък.
И тогава истината удари Ом както земята удря костенурките, след връхлитането на орлите.