— Това не ме интересува — каза костенурката. — Доведи го сега или земята ще се разтрепери, луната ще стане като кръв, малария и циреи ще нападнат човечеството и злини разни ще настъпят. Наистина го мисля — добави тя.
— Ще видя какво мога да направя — рече Брута, като заотстъпва назад.
— При това съм много сдържан, като се вземат предвид обстоятелствата! — изкрещя костенурката след него. — Не пееш лошо, да ти кажа! — добави тя, като размисли. — Чувала съм и по-лошо! — докато мърлявото расо на Брута изчезна през портата. — Напомня ми за времето, когато вилнееше чумата в Псевдополис — тихо рече тя, докато стъпките отмираха. — Какви стонове и скърцане на зъби имаше тогава, приказка. — Тя въздъхна. — Славни дни! Славни дни!
Мнозина чувстват, че са призвани за монашеството, но това, което наистина чуват, е един вътрешен глас, който им казва:
— Това е работа на закрито без физическо натоварване. Нали не искаш да си орач като баща си?
Докато Брута не просто вярваше. Той наистина Вярваше. Такова нещо обикновено е смущаващо, когато се случи в богобоязливо семейство, но всичко, което имаше Брута, беше неговата баба, а тя също Вярваше. Тя вярваше така, както желязото вярва в метала. Беше от онзи тип жени, от които се ужасява всеки поп в паството; от онези, които знаят всички псалми, всички служби. В Омнианската църква жените се допускаха в храма само от немай-къде и трябваше да пазят абсолютно мълчание, добре прикрити в собственото им отделение зад амвона, за да не би зърването на половината от човешкия род да накара мъжките членове на паството да чуят гласове, не по-различни от онези, които тормозеха Брат Намрод през всеки един час от денонощието. Проблемът беше, че бабата на Брута притежаваше такава индивидуалност, която може да се проектира през лист оловна ламарина, и дълбока набожност със силата на диамантен свредел.
Ако се беше родила мъж, Омнианството щеше да намери Осмия си Пророк доста по-рано, отколкото очакваше. Но така, както стояха нещата, тя организираше почистването на храма, лъскането на статуите и пребиването с камъни на заподозрените прелюбодейци и то с ужасяваща ефективност.
И така Брута растеше със сигурното и неоспоримо знание за Великия Бог Ом. Брута растеше знаейки, че очите на Ом са непрекъснато върху него, особено на такива места като клозета, и че демони го дебнат от всички страни и че единственото, което ги държи настрана, е силата на неговата вяра, както и тежестта на бабиния му бастун, който в редките случаи, когато не се използваше, стоеше зад вратата. Той можеше да каже наизуст всеки един стих от седемте Книги на Пророците, а така също и всяка една Божа Заповед. Знаеше всички Закони и Песни. Особено Законите.
Омнианците бяха Богобоязливи хора.
Имаше много неща, от които да се боят.
Стаята на Ворбис беше в горната Цитадела, което беше необичайно за обикновен дякон. Не беше молил за нея. Той рядко трябваше да моли за нещо. Съдбата си има собствен начин да бележи.
Освен това го посещаваха някои от най-могъщите мъже в Църковната йерархия.
Е, разбира се, не шестимата Върховни свещеници, нито пък самият Ценобиарх. Те не бяха чак толкова важни. Те бяха просто на върха. Хората, които действително управляват организациите, обикновено се намират няколко нива по-надолу, където все още е възможно да се свърши работа.
Хората обичаха да бъдат приятели с Ворбис, главно поради гореспоменатите умствени способности, които им подсказваха, по възможно най-деликатния начин, че не биха искали да бъдат негови врагове.
Двама от тях седяха сега при него. Те бяха Генерал Йам Фри’ит, който, каквото и да казват официалните регистри, беше човекът, управляващ по-голямата част от Божествения Легион, и Епископ Друнах, секретар на Йамския Конгрес. Хората може и да не мислят, че това е кой знае колко влиятелен пост, но това означава, че никога не са били протоколни секретари на среща между леко глухи старци.
Всъщност нито един от двамата не беше там. Те не говореха с Ворбис. Това беше една от ОНЕЗИ среши. Много хора не говореха с Ворбис и правеха всичко възможно, за да не се срещнат с него. Някои от абатите от най-отдалечените манастири неотдавна бяха привикани в Цитаделата, като бяха пропътували тайно дори по цяла седмица през лъкатушни местности, само и само със сигурност да не се присъединят към призрачните сенки, които посещаваха стаята на Ворбис. През последните няколко месеца Ворбис очевидно беше имал почти толкова посетители, колкото и Човекът в Желязната Маска.