Нито пък говореха. Но ако наистина СА БИЛИ там, и ако СА ВОДИЛИ някакъв разговор, той би протекъл така:
— А сега, — рече Ворбис — проблемът с Ефеб.
Епископ Друнах сви рамене.3
— Казват, че е несъществен. Не представлява никаква заплаха.
Двамата мъже погледнаха към Ворбис — човек, който никога не повишаваше глас. Беше много трудно да се разбере какво мисли той, често пъти дори и след като ти го е казал.
— Наистина ли? Дотук ли стигнахме? — попита той. — Не представлява никаква заплаха? След всичко, което сториха на горкия Брат Мърдък? А обидите към Ом? Това не трябва да остане така. Какво предлагате да бъде направено?
— Стига толкова война — рече Фри’ит. — Те се бият като луди. Не. Изгубихме вече твърде много.
— Те имат силни богове — каза Друнах.
— И още по-добри лъкове — каза Фри’ит.
— Няма друг Бог освен Ом — каза Ворбис, — Това, което Ефебианците вярват, че почитат, не са нищо друго освен джини и демони. Ако въобще може да бъде наречено почитане. Виждали ли сте това?
Той побутна напред свитък хартия.
— Какво е това? — предпазливо попита Фри’ит.
— Лъжа. Една история, която не съществува и никога не е съществувала… не… нещата… — Ворбис се поколеба, като се опитваше да си спомни една дума, която много отдавна беше излязла от употреба, — … като … приказките, които се разказват на децата, когато са твърде малки… думи, които хората използват, за да кажат… ъ-ъ…
— О! Игра — рече Фри’ит. Погледът на Ворбис го прикова към стената.
— Ти знаеш за тези неща?
— Аз… когато веднъж пътувах в Клач… — запъна се Фри’ит. Той видимо се окопити. Беше командвал сто хиляди души в битка. Не заслужаваше това.
Установи, че не смее да погледне Ворбис в лицето.
— Те танцуват танци — немощно каза той. — По светите им празници. Жените носят звънци по … И пеят песни. Всичко от първите дни на световете, когато боговете…
Той заглъхна.
— Беше отвратително — рече той. Щракна с кокалчетата на пръстите си — нещо, което правеше по навик, винаги когато беше разтревожен.
— В тази има техни богове — каза Ворбис. — Хора в маски. Можете ли да си го представите? Те имат бог на виното. Един стар пияница! А хората казват, че Ефеб не представлявал заплаха! А това…
Той хвърли още едно, по-дебело руло хартия върху масата.
— Това е далеч по-зле. Защото докато те почитат измислени богове по грешка, грешката им е в избора на боговете, а не в почитането. Но това…
Друнах го огледа предпазливо.
— Вярвам, че има и други преписи, дори и в Цитаделата — каза Ворбис. — Този принадлежеше на Сашо. Струва ми се, че ти ми го препоръча на служба, Фри’ит?
— Той винаги ми е правил впечатление като интелигентен и енергичен млад човек — отвърна генералът.
— Но предател — каза Ворбис, — и сега получава справедливото си възмездие. Може само да се съжалява, че не можахме да го накараме да ни каже имената на приятелите си еретици.
Фри’ит се бореше с внезапната вълна на облекчение. Погледът му срещна този на Ворбис.
Друнах наруши мълчанието.
— De Chelonian Mobile — високо каза той. — „Костенурката се Движи“. Какво означава това?
— Дори само ако ти кажа, това може да изложи душата ти на риска от хиляда години в ада — отвърна Ворбис. Погледът му още не изпускаше Фри’ит, който сега гледаше неподвижно в стената.
— Мисля, че това е риск, който много внимателно бихме могли да поемем — каза Друнах.
Ворбис сви рамене.
— Авторът твърди, че светът… се движи из бездната върху гърба на четири огромни слона — каза той.
Устната на Друнах увисна.
— Върху гърба? — попита той.
— Така се твърди — отговори Ворбис, с поглед все още върху Фри’ит.
— А те върху какво стоят?
— Авторът казва, че стоят върху черупката на огромна морска костенурка — каза Ворбис.
Друнах се ухили нервно.
— А тя върху какво стои? — попита той.
— Не виждам какъв е смисълът да се разсъждава върху какво стои тя — сряза го Ворбис, — след като всичко това не съществува!
— Разбира се, разбира се — бързо каза Друнах. — Това беше само напразно любопитство.
— Като повечето любопитство — рече Ворбис. — То води съзнанието но спекулативни пътища. И въпреки това човекът, който е написал това, си ходи жив и здрав на свобода в Ефеб, сега, в този момент.
Друнах хвърли бърз поглед към свитъка.
— Той пише тук, че е бил на кораб, който е плавал до някакъв остров на ръба, и че е погледнал отвъд и…
— Лъжи — спокойно каза Ворбис. — А даже и да не бяха лъжи, това не би имало никакво значение. Истината лежи във, а не отвъд. В думите на Великия Бог Ом, както са достигнали до нас чрез устата на избраните от него пророци. Очите ни могат да ни излъжат, но нашият Бог — никога.