Време беше да се направи нещо по въпроса за Омниа.
Брута пееше.
Гласът му отекваше по скалите. Ята скалби се отърсваха от мързеливите си пешеходни навици и излитаха обезумели, като оставяха перушина след себе си в бързината да се махнат. Змии се гърчеха вдън пукнатините на скалите.
Човек би могъл да живее в пустинята. Или поне да оцелее…
Завръщането в Омниа беше само въпрос на време. Още един ден…
Ворбис се мъкнеше малко по-назад след него. Той не казваше нищо, а когато му говореха, не показваше с нищо, че е разбрал какво са му казали.
Ом, който се друсаше в кошницата на Брута, започна да изпитва силната депресия, която се прокрадва у всеки реалист в присъствието на оптимист.
Напрегнатите звуци на „Железните Клещи Ще Разкъсат Безбожниците“ замряха. Малко по-натам имаше малък скалист склон.
— Живи сме — каза Брута.
— Засега.
— И сме близо до вкъщи.
— Така ли?
— Видях една дива коза на скалите ей-там отзад.
— Има ги много наоколо.
— Кози?
— Богове.14 А онези, които останаха зад нас, бяха хилавите, имай го предвид.
— Какво искаш да кажеш?
Ом въздъхна.
— Има логика, нали? Помисли. По-силните са около ръба, където има молитви… искам да кажа, хора. Слабите ги избутват в песъчливите места, където хората не ходят почти никога…
— Силните богове — замислено каза Брута. — Богове, които знаят за това как да бъдат силни.
— Точно така.
— А не богове, които знаят какво е да си слаб…
— Какво? Те не биха просъществували и пет минути. Това е свят, в който бог за бога е звяр.
— Може би това обяснява нещо за характера на боговете. Силата е наследствена. Като греха.
Лицето му се помрачи.
— Само че… не е. Грехът, искам да кажа. Мисля, може би, като се върнем, ще поговоря с някои хора.
— О, и те ще те изслушат, така ли?
— Мъдростта идва от пустошта, казват те.
— Само онази мъдрост, която хората искат. И гъбите.
Когато слънцето започваше да се изкачва, Брута издои една коза. Тя стоеше търпеливо, докато Ом успокояваше съзнанието ѝ. А и Ом не предложи да я убият, забеляза Брута.
После те отново откриха сянка. Тук имаше храсти, ниско растящи, чепати, всяко миниатюрно листо — барикадирано зад короната си от тръни.
Ом погледа известно време, но малките богове на края на пустошта бяха по-хитри и по-малко припрени. Те ще са тук, вероятно по пладне, когато слънцето превръщаше пейзажа в адски блясък. Ще ги чуе. Междувременно, можеше да яде.
Той пропълзя през храстите, а бодлите им дращеха безобидни по черупката му. Той задмина друга една костенурка, която не беше обладана от бог и която го удостои с оня мътен поглед, който костенурките използват, когато се чудят дали нещо е там, за да бъде изядено или да правят любов с него, които са двете и единствени неща, занимаващи мозъка на нормалната костенурка. Той я избегна и намери няколко листа, които тя беше пропуснала.
Периодично той се измъквате назад през песъчливата почва, за да погледне спящите.
И тогава видя Ворбис, който се изправи в седнало положение, огледа се бавно и методично, взе един камък, разгледа го внимателно и го стовари силно, върху главата на Брута.
Брута не издаде даже стон.
Ворбис се изправи и закрачи направо към храстите, които прикриваха Ом. Той отмести клоните, без да обръща внимание на бодлите и измъкна костенурката, която Ом току-що беше срещнал.
За един миг тя беше високо във въздуха, краката ѝ се движеха бавно, преди дяконът да я хвърли назад в скалите.
После той вдигна Брута с известно усилие, метна го на рамо и се запъти към Омниа.
Стана за броени секунди.
Ом се забори отчаяно да спре главата и краката си да се приберат автоматично в черупката му — инстинктивната реакция на всяка една костенурка в паника.
Ворбис вече се скриваше зад някакви скали.
Той изчезна.
Ом започна да се движи напред и тогава се гмурна в черупката си, щом една сянка се плъзна над земята. Беше позната сянка и то изпълнена с костенурчи ужас.
Орелът се стрелна надолу към мястото, където се мъчеше ударената костенурка, и почти без да прекъсва спускането си, сграбчи влечугото и се зарея обратно в небето с бавни, мързеливи махове на крилата.
Ом го наблюдаваше, докато се превърна в точка, след което отмести поглед, когато една по-малка точка се откъсна и се запремята надолу към скалите под тях.
Орелът се спусна бавно, като се готвеше да яде.
Ветрец лашна бодливите храсти и раздвижи пясъка. Ом си помисли, че чува подигравателните, ехидни гласове на всички малки богове.