— Не. Дюстабанлия съм. Пък и не съм много силен.
— Знаеш ли какво е костенурка?
Ърн се почеса по главата. — Предавам се. Отговорът не е малко влечуго с черупка, нали така? Защото ти знаеш, че аз знам това.
— Искам да кажа бронирана костенурка. Когато нападаш крепост или стена, а врагът хвърля отгоре ти всичко, което има, всеки човек държи щита си над главата си, така че… той… един вид се вклинява във всички останали щитове наоколо. Може да понесе голяма тежест.
— Припокриване — промърмори Ърн.
— Като люспи — рече Симони.
Ърн погледна замислено към каруцата.
— Костенурка — каза той.
— А стенобойната машина? — попита Симони.
— О, това не е проблем — каза Ърн, без да обръща кой знае колко внимание. — Дървесен труп, закрепен в рамка. Голям железен чук. Та казваш, че са само бронзови врати?
— Да. Но много големи.
— Тогава сигурно са кухи. Или пък, изляти бронзови плочи върху дърво. Това бих направил аз.
— И не чист бронз? Всички казват, че е чист бронз.
— И аз това бих казал.
— Моля да ме извините, господа.
Едър мъж пристъпи напред. Беше облечен в униформата на дворцовите стражи.
— Това е Сержант Фъргман — каза Симони. — Да, сержант?
— Портите са подсилени с Клачианска стомана. Заради всичките онези битки по времето на Лъжливия Пророк Зог. И се отварят само навън. Като вратите на шлюзовете по каналите, нали разбирате? Ако ги бутате, те само се затварят още по-здраво.
— Как се отварят тогава? — попита Ърн.
— Ценобиархът вдига ръка и дъхът на Бог ги отваря — каза сержантът.
— От логична гледна точка, исках да кажа.
— О! Ами, някой от дяконите се скрива зад завеса и дърпа някаква ръчка. Но… когато съм бил на пост долу в подземията, понякога, там имаше една стая… и се чуваше скърцане и разни шумове… ами, чуваше се бучене на вода…
— Хидравлика — каза Ърн. — Мислех си, че може да е хидравлика.
— Можеш ли да влезеш вътре? — попита Симони.
— В стаята? Защо не! Никой не се занимава с нея.
— Той би ли могъл да отвори вратите? — попита Симони.
— Хмм? — рече Ърн.
Ърн замислено търкаше брадичката си с чук. Изглеждаше унесен в някакъв свой си свят.
— Попитах би ли могъл Фъргман да накара този хидра влек да работи?
— Ммм? О! Не вярвам — отговори Ърн неопределено.
— А ти би ли могъл?
— Какво?
— Би ли могъл да го накараш да работи?
— О, сигурно. Всичко опира само до тръби и налягане в крайна сметка. Хм.
Ърн още гледаше замислено парната каруца. Симони кимна красноречиво на сержанта, посочвайки му да се оттегли, и тогава се опита да осъществи умственото интерпланетарно пътуване, необходимо, за да го заведе до какъвто и да беше светът, в който се намираше Ърн.
Той също се опита да се загледа в каруцата.
— За колко време можете да свършите с всичко?
— Мммм?
— Попитах…
— Утре късно през нощта. Ако работим и тази нощ.
— Но тя ще ни трябва за следващата сутрин! Няма да имаме време да проверим дали работи!
— Ще проработи от първия път — каза Ърн.
— Наистина ли?
— Аз съм я построил. Знам всичко за нея. Ти знаеш всичко за саби, копия и такива неща. Аз пък знам за нещата, дето се въртят. Ще проработи от първия път.
— Добре. Е, аз имам и други неща, които трябва да свърша…
— Така.
Ърн остана сам в хамбара. Погледна замислено чука си, после и към желязната каруца.
Тук не знаеха да отливат правилно бронз. Желязото им беше жалко, просто жалко. А медта им? Беше ужасна. Изглежда можеха да правят стомана, която се натрошаваше при първия удар. С течение на годините Квизицията беше „очистила“ всички добри ковачи.
Той беше направил най-доброто, на което беше способен, но…
— Само не ме питайте за втория или третия път — тихичко каза той сам на себе си.
Ворбис седеше в каменния стол в градината си, а около него бяха разпръснати ръкописи.
— Е?
Коленичилата фигура не вдигна очи. Над нея стояха двама стражи, с извадени саби.
— Хората на Морската Костенурка… хората замислят нещо — каза тя, а гласът беше станал писклив от ужас.
— Разбира се, че замислят. Разбира се — рече Ворбис. — И какъв е този заговор?
— Има някакво… когато бъдете одобрен за Ценобиарх… някакво устройство, някаква машина, която се движи сама… тя ще смаже портите на Храма…
Гласът заглъхна.
— И къде е сега това устройство? — попита Ворбис.
— Не знам. Купиха желязо от мен. Това е всичко, което знам.
— Желязно устройство.
— Да — Човекът си пое дълбоко дъх — полу-дъх, полу-преглъщане. — Хората казват… стражите казаха… баща ми е в затвора и… че бихте могли… моля ви…