— Съжалявам — казва тя на Франсис, опитвайки се да звучи спокойно. Чувства се зле, че се е натрапила в личното пространство на майка, която има нужда от малко тишина, за да оплаче сина си. — Не знаех, че си тук. Мога да се върна вътре, ако…
— Не се извинявай. — Гласът на Франсис е малко по-дрезгав, отколкото си го спомня. — Искаш ли да седнеш?
Франсис ѝ прави място.
— Сигурна ли си? Не искам да се натрапвам…
— Мерин, не прекъсваш нищо. — Франсис потупва пейката, за да подчертае думите си. — Ела, седни при мен. Тъкмо ще ме стоплиш. Навън е студено.
Мерин сяда на пейката до приятелката си. Дървото е студено под нея и тя потреперва от време на време. За момент се замисля дали да не си вземе палтото, но атмосферата в клаустрофобичния магазин е твърде потискаща. Вместо това решава да попита Франсис:
— Как си? — Тонът ѝ е нежен и внимателен.
Франсис не отговаря и Мерин си спомня за краткия си разговор с Джейми. „Как си“ е въпрос, на който хора като тях се затрудняват да отговорят, дори когато се чувстват сравнително нормално. Днес беше погребението на сина на Франсис. Как се очаква да отговори на този въпрос? Когато миналата седмица се видяха на срещата на групата, двете споделяха една и съща съдба. Децата им бяха изчезнали.
Днес всичко се беше променило. Томас не е в неизвестност.
— Ако искаш ми вярвай, но снощи успях дори да поспя — започва Франсис. — Наистина спах. Заспах към единайсет и на сутринта се събудих в същата поза, в която бях заспала.
— Мисля… мисля, че това е хубаво. След целия този стрес напоследък… Имаш нужда от малко почивка.
— Не сънувах нищо. — Франсис издиша дълга струя бял дим, който се извива за секунда нагоре и след малко изчезва в студения въздух. — Дори и да съм сънувала, не си спомням нищо. Знам само, че когато отворих очи, беше седем сутринта и умирах от глад. Слязох в кухнята, изрових един тиган и си направих омлет от четири яйца, шунка, гъби и сирене. Изядох го целия.
— Четири яйца? Мислех, че не закусваш.
— По принцип не закусвам — отговаря Франсис. — Но бях гладна. След това се качих горе, взех си един дълъг душ и плаках като бебе. Плаках с глас, а знаеш, че не съм по сълзите. Останах под душа толкова дълго, че топлата вода свърши.
— О, Франсис… — казва Мерин, но приятелката ѝ не я поглежда. Взира се в свития на ръка джойнт, който почти е изпушила. — Та ти току-що загуби сина си. Какво друго трябва да правиш? По какъв друг начин трябва да се чувстваш?
Франсис вдига поглед.
— Ами, Мерин, не плаках, защото се чувствах тъжна. Не че не съм — добавя бързо, оглеждайки лицето на Мерин, в случай че започне да я съди.
Мерин никога не би го направила.
— Разбира се, че съм тъжна. Съсипана съм. Плаках, защото се чувствам виновна.
— За какво?
— Че изпитвам такова облекчение. — Франсис навежда поглед. — Че най-накрая се свърши. Най-накрая знам къде е синът ми. Не е ли ужасно? Не е ли това най-чудовищното нещо, което една майка може да каже? Синът ми е в ковчег, а аз изпитвам облекчение, защото знам къде е. Мислех си: „Ще го погреба утре. Ще го заровя в земята“. Как мога да изпитвам нещо друго, освен тъга?
Мерин я хваща за ръката — и тя е също толкова студена, колкото нейната.
— Но се свърши. Може би не получих отговор на всичките си въпроси, но поне не се налага да го чакам да се върне. През последното десетилетие проблемите ми с кръста се влошиха…
— Знам, че си ходила на рехабилитация.
— Но тази сутрин се събудих и болката беше изчезнала. Бях гладна. Закусих, а проблемите ми с кръста бяха намалели. Сякаш вече няма от какво да се страхувам. Откакто Томас изчезна, се боях от онова обаждане или почукване на вратата, което щеше да ми донесе новините, че синът ми е мъртъв. Тази мисъл ме ужасяваше толкова много, че го сънувах постоянно, сякаш е някакво чудовище, което ме причаква на всеки ъгъл, готово да ми се нахвърли всеки миг. Но същият този парализиращ страх ми носеше и надежда.
Мерин кимва. Разбира я чудесно.
— А надеждата е нещо, от което не можеш да избягаш. Надеждата те държи заложник на безкрайното чакане, заклещен между бездна на отчаяние и вцепенение, от която няма измъкване. Можеш само да се въртиш на едно място, защото не знаеш какво да правиш. Не знаеш…
Франсис си поема въздух.
— Свърши се — казва тя. — Не е развръзката, която търсех, но е единствената, която някога ще получа.
Думите ѝ са остри като бръснач и карат Мерин да трепне.
— Съжалявам, Мерин. — Гласът ѝ е дрезгав.