Мерин се изкиска.
— Това значи, че трябва да стана в пет сутринта. Предпочитам да си поспя и да си платя ДДС-то.
Поканата му обаче я накара да се почувства малко по-добре. Колко време щеше да ѝ отнеме, докато спре да се съмнява в Дерек и да се пита какво прави, когато не са заедно? Колко време щеше да отнеме, докато Макензи Ли бъде заличена от паметта ѝ?
Мерин се изправя в леглото, когато телефонът ѝ иззвънява. Поглежда кой я търси и решава да вдигне.
— Още ли не си станала?
— Не.
— С какво си облечена?
— Млъкни, перверзнико!
Той се засмива:
— Как беше погребението?
Не знае защо каза на свой приятел, а не на съпруга си, че ще отиде на погребението на сина на Франсис, но съвсем скоро щеше да се наложи да разбере каква е причината. Просто в момента не може да си позволи да разчовърка толкова дълбоки и емоционални теми.
— Тъжно, разбира се. — Тя става от леглото и тихо отива в банята. — Но Франсис изглеждаше спокойна. Малко по-добре дори.
— По-добре?
Мерин се взира в отражението си в огледалото и прокарва пръсти през заплетената си коса.
— Някак… облекчена? Поне така мисля. Получила е отговори на въпросите си. Може да го погребе, да го оплаче и да се опита да продължи напред. Мисля, че това беше нейният шанс да обърне страницата.
Първоначално той не казва нищо.
— Не знам как да отговоря — признава Сал. — От една страна, се радвам, но от друга…
— Да.
Удобна тишина се настанява помежду им. Мерин осъзнава, че Сал шофира, но преди да успее да го попита къде отива толкова рано, той казва:
— Мислиш ли, че и ти би се чувствала по същия начин? Ако отговорите, които получиш са… като нейните.
— Не — отговаря светкавично Мерин. — Мога да си представя как се чувства Франсис, но аз не бих реагирала така. Може би, защото Себастиан е толкова мъничък… — Тя спира, осъзнавайки, че все още говори за сина си в сегашно време. — А може би, защото знам, че аз съм виновна за изчезването му, защото аз съм причината той да не е тук с мен.
— Трябва да спреш да се самообвиняваш, Мер. Понякога ми се иска…
— Какво? Хайде, изплюй камъчето.
— Понякога ми се иска и ти да знаеш какво му се е случило, дори и да е… За да може да продължиш напред, като Франсис…
— Но аз не съм Франсис — отговаря му. — Трябва да разбера какво му се е случило, но ако някога науча, че момченцето ми е мъртво, ще го последвам.
— Все още ли мислиш така? — Сал се натъжава. — Все още се чувстваш по този начин?
Мерин не е сигурна как са повдигнали темата, нито пък защо изобщо продължават този разговор. Не си е изпила кафето дори! Но ако Сал иска да чуе истината, тя няма да му я спести:
— Не искам никога да видя сина си в ковчег, Сал. Не искам да организирам погребението му. Разбира се, че искам да знам какво му се е случило, защото незнанието е кошмарно. Но ако разбера, че е мъртъв, още на другия ден ще скоча от някой мост.
— Предполагам някак знаех, че така ще отговориш. — Той е още по-разстроен. — Реших да попитам, защото може би… Може би погребението вчера някак е променило мнението ти.
— Къде отиваш, впрочем?
— В Просър.
— Пак ли? — Мерин сяда на тоалетната чиния. Дори Сал да я чува, то той не коментира. — Три пъти за една седмица? Всичко наред ли е с Лорна?
Мерин мислено преминава през всички болести, от които страда майката на Сал. Просър е на три часа път от Сиатъл, а колата на Сал е доста стара и с голям километраж.
— Недоволства, че я боли другата страна на тазобедрената става. Спомняш си колко трудно се възстанови от първата операция, нали?
— Да. — Мерин пуска водата. — Смениха ставата ѝ точно преди Себастиан да…
— Вярно.
— Трябва да я посетя. Чувствам се зле, че не съм идвала, откакто той… откакто се случи това.
От другата страна на линията следва дълга пауза.
— Тя разбира, Мерин. Но не мисля, че искаш да идваш. Тъжна картинка е. По цял ден седи и не прави нищо, освен да гледа сапунките си.
— Което значи, че определено трябва да я посетя — възразява Мерин. — Кога ще е удобно? Докога ще си там?
— Вероятно до утре. Но, Мерин, не е нужно…
— Сал, спри да бъдеш такова инатливо магаре. Искам да ви помогна. Този път мога да остана за по-дълго. Малко промяна в обстановката ще ми се отрази добре. Нямам нищо против да се измъкна от този проклет град.