— Пишеше: „Вече е късно. Прецака нещата. Мъртъв е.“.
Мерин сподавя смразяващ писък, притискайки ръце към устата си.
— Не знам къде сбърках, Мерин. Направих всичко, което искаха от мен. Занесох парите, бях на правилното място. Не разбирам защо… защо… — Той не може да довърши.
О, боже, о, боже, о, боже…
— Не — изплаква тя. Неее! — Не, боже, моля те, не…
— Опитах се да ги набера отново, но даваше свободно. Час по-късно даваше заето. Изпратих още имейли към непознатия адрес, но и той беше изтрит.
Дерек се опитва да си поеме въздух, докато трепери неудържимо, но Мерин не може да се накара да помръдне. Просто стои и го гледа ужасена. Част от нея иска да го утеши и да му каже, че самата тя би направила същото. Друга част иска да го грабне за гърлото и да стиска, докато не му прекърши гръкляна.
— Не знам къде сбърках, но аз го убих, Мерин. — Гласът на Дерек е пресипнал, сякаш тя наистина го е душила. — Аз убих момченцето ни. И не можех да ти кажа. Не можех да ти кажа, защото щеше да значи, че съм убил и теб.
Той започва да плаче. Мерин не издържа и протяга ръце към него. Двамата се вкопчват един в друг, държейки ръце над гранитния плот в огромната им кухня в дома им мечта насред идеалния живот, който са изградили.
Не могат да спрат да плачат.
— Трябва да ти кажа нещо — заговаря Мерин след няколко минути, след като са се успокоили.
Не могат да останат така завинаги. Физически е невъзможно, защото след известно време човек просто изтръпва. Това е един от начините на тялото да се справи с нечовешката болка.
Дерек изглежда малко по-добре от нея, но той е имал пет седмици по-малко да оплаква сина им. Все някога Мерин трябва да реши каква ще е следващата ѝ стъпка. Последната ѝ стъпка. Засега обаче помежду им има все още неизречени неща, които трябва да излязат наяве.
— Какво? — Дерек се е изгърбил и присвил.
Физическата същност на съпруга ѝ винаги е била такава важна част от него. Походката и присъствието му, когато влезе в стаята — всички те бяха елементи от осанката на мъж, който винаги командва.
— Сал го е отвлякъл. Имал е нужда от пари.
Разказва му всичко, което научила от Кастро, но нарочно пропуска всякакви детайли за Джулиан и го нарича „наемника“. Срамува се ужасно, че е го потърсила и не може да понесе последствията от това Дерек да научи, че жена му е наела убиец да очисти любовницата му. Решава, че едва ли някога би му казала.
— Мисля, че го е направил, за да ни раздели. Знаел е, че подобно нещо ще ни пречупи. Защото, разбира се, че това би се случило. Убедена съм, че си е мислил, че ще се разделим. Всъщност, сигурна съм, че се е опитвал да ни раздели и преди.
Дерек е мълчалив, но яростта, която се излива от цялото му същество, е осезаема. Мерин се чувства по същия начин.
— Първия път, когато ми изневери, той беше този, който ми каза, че те е видял. — Мерин се чуди как не се е усетила по-рано. — Тогава ми каза, че те е видял през прозореца на един ресторант. Не му повярвах и той ми се ядоса, обвини ме, че нарочно си затварям очите. Но после онази жена ми се обади. Помниш ли? Онази, която остави съобщението на гласовата ми поща? В онзи момент нямах друг избор, освен да се изправя лице в лице с теб. Сега, като се замисля, осъзнавам, че той се е погрижил да разбера. Искал е да създаде проблеми.
— Боже мой!
— Но ние останахме заедно. По онова време бях бременна, но Сал не знаеше. Няколко седмици по-късно, когато му казах за бебето, той изглеждаше някак… победен. Сякаш е загубил в играта, която дори не подозирах, че сме играли.
— Ще го убия. — Гласът на Дерек е тих, но изпълнен с гняв. — Ще изтръгна шибаното му сърце право от шибаните му гърди!
Телефонът ѝ иззвънява. Съобщение от Ванеса Кастро.
Всичко наред ли е?
Детективката трябва да е наясно, че нищо не е наред и въпросът е излишен. Нищо не беше наред от много време насам. Мерин не отговаря, но усеща стягаща болка в гърдите си. Усеща как балансира на ръба на лудостта. Ако не направи нещо, ще загуби самата себе си завинаги.
Не се чувства добре. Чувства се ужасно.
Но трябва да се справи. Това е последното, което трябва да направи. Последното, преди всичко да приключи.
— Отивам в Просър. — Тя се изправя. — Трябва да го видя. Знам, че е в имението. Знам го. Чувствам го.
И двамата знаят, че не говори за Сал.
— Мерин, моля те. — Дерек е ужасен. — Не се подлагай на това мъчение. Измина толкова много време, а и не знаем дали Сал…
— Трябва-да-видя-сина-си. — Гласът ѝ е тих, но изпълнен с гняв и тя може да види, че Дерек е изплашен. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, или пък да останеш тук. Не ме интересува. При всички случаи, това е краят.