— Ей, ей, ей! — Саймън вдига пълничките си ръце и Мерин осъзнава, че никога досега не го е чувала да повишава толкова тон. — Хайде да си починем, дами.
— Начукай си го с тези дами — отвръща Франсис и става. След минута ще запали цигара. — Лайла, скъпа, или се примири, или недей — твоя си работа, но за бога, спри да ни викаш! Искам само да кажа, че имаш избор, разбираш ли? И имаш пълното право да направиш този избор. Но ако останеш със съпруга си, който ти изневерява, само защото се обвиняваш заради изчезналото ти дете, това всъщност е наказание и за теб, и за другите ти деца. Случилото се с Девън не е по твоя вина.
— Трябваше да го взема, а закъснявах. — Гласът на Лайла потреперва. — Беше късно и ако не закъснявах, баща му нямаше да може да го вземе, и сега синът ми щеше да е с мен в безопасност у дома.
— Да, но учителите не е трябвало да го пускат. — Франсис звучи раздразнена и потупва джоба си, за да провери за пакета с цигари.
Саймън изяжда третата си поничка и избърсва глазурата от дънките си.
— Но аз закъснях — повтаря Лайла. — Аз закъснях и вината е моя.
— Да, но не си била там, когато са ти взели Девън — казва Мерин тихо. — А аз бях, когато ми отнеха Себастиан. Аз бях с него.
— Себастиан е бил на четири, Мерин. Децата на тази възраст тръгват накъдето си поискат. — Саймън звучи точно толкова изтощен, колкото и изглежда. — В деветдесет и девет процента от случаите те просто се изгубват, но после ги намираме. Не е твоя вината. Него го няма, защото някой друг го е взел. Похитителят го е взел.
Той се обръща към Лайла, която плаче без глас:
— И твоят бивш също е похитител. Мислила си, че Девън е в безопасност в училище. Защото точно това е работата на училището — да го пази. И те са го пазили, до онзи ден. Закъснението ти е нямало да промени нищо. Ако беше отишла навреме тогава, то баща му сигурно щеше да го отвлече някой друг път.
В продължение на няколко секунди всички прехвърлят думите му в главата си. Не е нещо, което сами не са си казвали и преди, но да го чуят от друг, помага. Дори и само за малко.
Мерин хвърля поглед към Джейми, която не е реагирала досега. Това я кара да се запита какъв коктейл от антидепресанти пие най-новото им попълнение.
— Десет минути почивка — обявява Франсис и изчезва с пакета цигари през задната врата, преди някой успее да каже нещо.
Саймън се отправя към мъжката тоалетна. Лайла, подсмърчайки, си проправя път към дамската. Мерин също трябва да ползва тоалетната, но в магазина има само една женска тоалетна, а тя знае, че на Лайла ѝ трябва малко време да остане насаме, за да се успокои. Джейми се изправя и се протяга, след което се отправя към масата с поничките; разглежда какви видове има и избира една с кленов сироп. Тези ли ще са ѝ любимите, чуди се Мерин. Ще се задържи ли достатъчно, че да ѝ станат любими?
Защото тази група е ужасна. Как точно я беше нарекъл Сал?
О, да, група за самобичуване.
Саймън е прав за похитителите. Себастиан беше само на три, когато през уикенда на Четвърти юли в увеселителния парк „Земята на чудесата“ се отскубна от майка си и избяга. Последваха петте най-дълги минути от живота ѝ, но един непознат го доведе обратно при нея. Защото мъжът беше видял, че момченцето се е загубило в оживен увеселителен парк и се беше заел да върне изгубеното дете при майка му. Защото този непознат не беше нито похитител, нито педофил, или пък убиец.
Непознатият, който ѝ беше взел Себастиан, от друга страна, беше похитител. Дали беше видял малкия да се лута сам и беше решил, че това е златната възможност да отвлече малко момче, или беше планирал всичко от преди това, нямаше значение — непознатият беше похитител, защото не ѝ бе върнал Себастиан. Това беше разликата.
Шестнайсет месеца по-късно все още ѝ е трудно да го разбере. Себастиан беше едва четиригодишен, но беше умно дете. И Мерин, и Дерек му бяха обяснявали много пъти колко е опасно да говори с непознати, че никога не трябва да взема играчки и храна, нито каквито и да е други подаръци, преди да попита мама и татко. Това го беше научил още в предучилищната група, а после го обсъждаха вкъщи.
Но онзи е бил Дядо Коледа. Децата са научени да обичат Дядо Коледа, да си говорят с него, независимо дали се страхуват, или притесняват от него. Научени са да сядат в скута на проклетия дърт елф и да му казват какво искат за Коледа. В замяна ги възнаграждават със захарно бастунче. Получават награда, задето се доверяват на един непознат.