Лайла се връща; очите ѝ са зачервени и подути, но тя е спокойна. Деликатно стисва ръката на Мерин, когато отива да си сипе още кафе, защото това е нейният начин да се извини. Мерин ѝ отвръща с усмивка, което пък е нейният начин да приеме извинението. Двете познават тихите си жестове — правят ги всеки месец.
Когато Мерин се връща от тоалетната, Франсис отново седи на мястото си. Сега започва да разказва за кошмарите си за Томас. Чували са за тях и на предишните събирания, но изглежда, сега нещата се влошават: нощем Франсис се буди запъхтяна и задъхана, обляна в пот; стомахът ѝ е свит на топка.
— Снощи го сънувах, половината му лице сякаш беше смачкано от бой. — Тя потреперва, щом си припомня съня. — Очната му ябълка висеше от ямката на окото, скулите му бяха оголени, сякаш кожата е била изтръгната…
— Франсис. — Лайла затваря очи, но Саймън ѝ прави знак да мълчи. Джейми се навежда напред, заинтригувана.
— … и той посяга към мен; аз грабнах ръката му, но беше студена. — Лицето на Франсис се изкривява от болка и това кара всички да се разтревожат.
Обикновено тя е голям стоик, не показва почти никакви емоции, още по-малко пък си позволява да скърби пред други.
— Имам чувството, че… Имам чувството, че той се опитва да ми каже, че е мъртъв. И че трябва да го пусна да си отиде.
— Франсис — казва Лайла отново, бавно и задъхано. — Франсис, не.
И ето го момента. Ще загубят Франсис.
Надеждата трае известно време и би те съпътствала донякъде. Тя е едновременно благословия и проклятие. Понякога е всичко, което имаш. Дава ти сила да продължаваш, когато нищо друго не те крепи.
Но надеждата може също да бъде и ужасяваща. Кара те да искаш, да чакаш, да си пожелаваш нещо, което може никога да не се случи. Тя е като огромна стъклена стена, която стои между това къде си и къде искаш да бъдеш. През нея можеш да видиш живота, който искаш, но не можеш да имаш. Ти си риба в аквариум.
— Чаках девет години. — Гласът на Франсис трепери. — Няма причина да вярвам, че Томас ще се върне. Може би е избягал. Дори да приема, че си е тръгнал по собствено желание, той не беше силно момче. Беше на петнайсет. Не беше умен. Едва ли е оцелял сам толкова време.
Франсис се изправя. Очите ѝ са сухи, но ако за плача сълзите не са задължителни, то спокойно можеше да се каже, че Франсис ридае.
— А и щеше да ми се обади. Щеше някак да ми каже, че е добре. Сега би трябвало да е на двайсет и четири години. В сънищата ми е все още на петнайсет. Никога не порасна. Не знам колко още бих могла… бих могла…
Лайла скача от стола си и отива при Франсис преди Мерин. Прегръща силно тази ридаеща без сълзи жена. Мерин прегръща и двете. Усеща Саймън зад себе си, но когато поглежда през рамо, вижда, че не е Саймън, а Джейми — новодошлата, която плаче тихо в съпричастност с тъгата и болката на Франсис. Саймън се присъединява след няколко секунди.
Окончателното примирение не се постига никак лесно, независимо дали получиш новини, или го постигаш сам. Може би сега Франсис ще започне да се възстановява.
Когато се пускат едни други, очите на Мерин срещат очите на Саймън. Може да познае какво си мисли. Трябва да си намерят ново място за тяхната тъпа, безсмислена така наречена група за взаимопомощ. Когато срещата приключва няколко минути по-късно, четиримата си вземат сбогом с Франсис и излизат навън. Колата на Джейми е до тази на Мерин и те едновременно щракват дръжките на вратите си.
— Наистина ужасно, нали? — казва ѝ Мерин. Не такава първа среща би пожелала на новодошъл в групата и няма да се изненада, ако повече не види другата жена на сбирките.
— Така е. — Гласът на Джейми е по-нежен, отколкото е очаквала, почти момичешки. — Ужасно е точната дума. Но знаеш ли какво? Чувствам се много по-добре. Ще се видим следващия месец.
На качване в колата Мерин си напомня за пореден път, че понякога само чуждата болка може да направи твоята по-поносима.
Глава 4
Имейлът от частния детектив я кара да замръзне на място.
В продължение на седем секунди Мерин не може нито да помръдне, нито да си поеме въздух. Току-що е излязла от банята и по мраморната тоалетка капе вода от косата ѝ, когато се навежда напред и се взира в името на Ванеса Кастро, изписано на телефона ѝ. Полето с темата на имейла е празно.
Знае, че са седем секунди, защото ги брои. Когато стига до петата, тя се сеща, че Ванеса Кастро не би ѝ изпратила имейл, ако новините са лоши. Не би ѝ казала по такъв начин, че синът ѝ е мъртъв. Когато стига до седем, Мерин издишва, отваря имейла и започва да чете. Само две изречения са.