А ако той беше мъртъв, същото важеше и за Мерин.
— Ще продължа да търся, докато не ми кажеш да спра, Мерин.
Кастро също използва малкото ѝ име за първи път. Явно е прочела мислите ѝ и Мерин благодари на бога, че срещна тази жена. Ванеса Кастро е правилният човек за този случай. Може би единственият.
— Обещавам ти, ясно? Няма да спра да търся, докато ти не ми кажеш и случаят ще остане приоритет. Не се тревожи за това. Ние винаги ще го търсим. Можеш да разчиташ на мен. С теб съм.
— Благодаря.
Облекчена, Мерин отпуска рамене. Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя не си позволява да се разплаче. Изправя се на треперещите си крака и след два опита успява да си облече палтото. Знае, че ще се разплаче, когато влезе в колата — не е проблем, стига да не ревне тук. Взема си довиждане с рибката наум, а тя пък плясва във водата с разноцветната си опашка и се скрива зад едно изкуствено листо.
Кастро я изпраща до вратата, водеща към малката чакалня. Двете се ръкуват. Ръкостискането ѝ е крепко, а усмивката блага. При други обстоятелства, двете сигурно щяха да са приятелки. Кастро е точно този тип жена, който Мерин би поканила на банкета на предприемачките, организиран от комитета, на който тя самата е председателка.
Кастро се поколебава и Мерин разбира, че иска да ѝ каже още нещо. Мерин може просто да си тръгне бързо или да я остави да говори. Решава, че би било невъзпитано, ако ѝ обърне гръб, затова се спира на прага.
— Съжалявам за съпруга ти — казва детективката.
Тя има най-добри намерения, но Мерин се вбесява. Защо ѝ се извинява? Защо жените винаги правят така? Кастро не ѝ каза нещо ужасно, което самата тя е направила, а просто сподели информация, свързана със съпруга на клиентката си и любовницата му. Не тя изневеряваше на Мерин. Дерек го правеше. С двайсет и четири годишна колежанка.
И въпреки това, Ванеса Кастро съжалявала. Може би само иска да утеши Мерин, но, по дяволите, на нея ѝ е писнало все жените да съжаляват за неща, за които не са виновни. Нещо повече, писнало ѝ е самата тя да съжалява за неща, за които няма вина.
Не отговаря на Ванеса Кастро. Друг път ще повдигне темата пак. Вместо това Мерин благодари и си тръгва. Когато стига до стълбището, усеща, че трепери. А когато стига до колата си, е започнала да крещи вътрешно.
Бясна е. Усеща яростта да я облива като горещ восък, покрива я отвътре и постепенно се втвърдява като обвивка около меките, нежни, уязвими и незащитени местенца вътре в нея.
Мерин приветства това усещане. Отдавна не е изпитвала такъв гняв и предпочита да чувства гняв, отколкото тъга. През последните четиристотин осемдесет и шест дни тъгата я е поваляла, уязвявала, обърквала, правила я е по-слаба, карала я е да се примири с неща, които никога не е искала.
Яростта, от друга страна, я зарежда да върши нещо.
Глава 6
Странни неща се случват, когато преминаваш през ужасен период в живота си. Сякаш съзнанието се отделя от тялото и ти преставаш да бъдеш едно цяло. Тялото ти върши всичко онова, което ти е нужно да оцелееш: ядеш, спиш, ходиш до тоалетна, а после пак отначало, докато съзнанието се разделя на малки кутийки, пълни с неща-които-не-ти-е-нужно-да-знаеш и неща-които-можеш-да-преживееш-по-късно-когато-си-с-всичкия-си.
Мерин е живяла като в транс толкова дълго, че гневът, който изпитва сега, я изненадва. Усещането наподобява игличките, които те боцкат, след като изтръпналият ти крайник се събужда за живот. Боцкането е някак болезнено, но приятно, защото ти напомня, че си жив.
Тя изпраща съобщение на Сейди:
Няма да успея да дойда следобед. Имам нужда от малко пространство. Не се притеснявай, добре съм.
Сейди отговаря веднага:
Няма проблеми. Ще се погрижа за всичко. Погрижи се за себе си.
Сейди изпраща и снимка на дъщеря си, Абигейл, облечена с розовото гащеризонче на слончета, което Мерин ѝ е подарила за първия ѝ рожден ден миналия месец. Снимките на момиченцето винаги я карат да се усмихва и тя отвръща с няколко сърчица.
По този път не вали и тя сваля прозорците и вдишва свежия пролетен въздух. Освободила си е целия ден, но единственото, което иска да направи, е да се прибере вкъщи.
Къщата в Капитол Хил не е ужасно голяма и в никакъв случай не може да се нарече имение, но е зашеметяваща. Разполага се върху кръгъл парцел и е около триста и седемдесет квадратни метра. С Дерек я купиха евтино през две хиляди и девета година с намерението да я ремонтират, както и стана. Отделиха цялото нужно време на основния ремонт и промениха всичко от горе до долу, а в това време се преместиха в двустайната си къща в Куин Ан. Към този момент къщата им в Капитол Хил струва малко над пет милиона долара, а тази в Куин Ан, която дават под наем, е около един милион. Не бяха обсъждали дали да я продадат, а такива неща е хубаво да се знаят.