Сал я гледа продължително. Мерин е наясно, че не е никак доволен от ситуацията или държанието ѝ, и още по-малко от скоростта, с която пресушава чашата си. Виждал я е точно такава — на ръба да откачи, загубила всякакъв самоконтрол, но за първи път я вижда такава пред други хора и това го притеснява.
— Няма да карам, успокой се. — Тя завърта очи.
Същото каза още когато влезе преди малко. Уведоми го, че ще си поръча Юбер и че има нужда от един, или пък защо не пет, коктейла. По това време Сал дори не подозираше, че нещо не е наред и просто си помисли, че колата ѝ пак е на ремонт.
Защото това беше напълно нормално. Преди три години Дерек я изненада с порше „Кайен турбо“ за четиридесетия ѝ рожден ден, и оттогава колата влизаше в сервиз по-често, отколкото самата Мерин беше ходила на лекар. Тя едновременно обожаваше и мразеше поршето. Беше повече от развълнувана, когато отвори вратата и видя бялата кола с огромна червена панделка, паркирана на алеята пред тях. Няколко съседи бяха излезли да проверят откъде идват въодушевените викове, но предвид квартала, в който Мерин и Дерек живееха, едва ли бяха впечатлени. Няколко месеца по-рано някой беше получил подобен подарък, поднесен по съвсем същия начин.
От своя страна, Мерин пък научи две неща през онзи ден. Първо, автокъщата си задържаше панделката, защото е съвсем логично, че никой няма нужда от огромна червена панделка, чиято единствена функция е да подчертае скъпия подарък. Освен това подобни панделки бяха скъпи и продавачът си ги искаше обратно след доставката на колата. Второ, няма такова нещо като да „подариш“ кола на някого. Дерек не беше отскочил до автокъщата, за да брои шестцифрена сума за поршето, а го беше взел на изплащане за четири години на нейно име. Беше записал колата като бизнес разход, за да не плащат ДДС за покупка, чиято стойност ще намалее с годините. Това не значеше, че не е направил нищо за Мерин, разбира се. Беше платил депозита, останалите данъци, оправи документите и дори избра цвета. Знаеше отлично, че Мерин ще се влюби в перленобелия цвят, и се оказа прав.
Така правят богаташите. Ако успеят да вземат заем за нещо, го правят. Най-важното е да имат стабилен приток на пари в сметката си, защото заемът е просто цифра на парче хартия. Което е и причината Мерин да изпитва смесени чувства към колата — в нейните очи е като полуподарък. Това не им попречи да си направят сладка снимка пред новата ѝ придобивка. Помолиха една съседка да ги снима как позират като претенциозни глупаци пред капака на поршето, докато Дерек я целува по бузата. Снимката се беше превърнала в най-харесваната на Фейсбук страницата ѝ през онази година.
Часът е два. Следобед. Трябваше да се е прибрала след посещението си в кафенето по-рано тази сутрин, но реши да покара известно време без посока, за да изчисти съзнанието си. И Мерин осъзна, че започва да мисли все по-страшни и страшни неща. Вместо тези опасни мисли да я притеснят обаче, за свое учудване установи, че ги намира за утешаващи.
Мерин си представя как Макензи Ли един ден просто изчезва.
Започваше и да го иска.
— Не мога да повярвам, че си ходила в кафенето ѝ. Като някоя преследвачка — казва Сал.
— Кафенето не е нейно. Тя просто работи в „Грийн Бийн“. — Мерин почуква с нокти по чашата си, за да му напомни, че все още не ѝ е налял. — Ако искаш, може да отидем още сега, за да я видиш и ти.
— Мамка му, няма нужда. — Шокът, изписал се на лицето му, я изненадва. — Ние няма да ходим там повече, нито пък ти. Никога повече. Разбрахме ли се? Стой настрана от нея. Не ѝ говори. Не я търси. За да решим проблема ти, най-напред трябва да разберем какъв точно е. Или в твоя случай — кой. Защото вината е изцяло на онази змия, онзи предател, за когото си се омъжила. Ако искаш да убиваш някого, убий него.
Мерин го слуша, но не го чува. Един остър поглед и поредното почукване по чашата най-накрая постигат желания резултат. Сал въздъхва и ѝ налива още един коктейл.
Мерин често се улавя, че се чуди как биха се развили нещата с тях двамата, ако не беше срещнала Дерек. Спомняше си, че не беше никак лесно да е със Сал. Тежкото му детство и неразрешените травми го преследваха цял живот. Макар че нито едно от двете нямаше да я накара да скъса с него, но тя не можеше да преглътне липсата на цел в живота му. Отношенията им бяха изпълнени и с хубави, и лоши моменти, но той нямаше никакви цели. Сал мразеше университета и плановете му не се простираха отвъд това да реши какво да прави следващия уикенд. За него всичко беше неясно, което пък, от своя страна, подлудяваше Мерин.