Дерек спира на паркинга пред хотела и ѝ казва да изчака в колата, докато той ги регистрира на рецепцията. Няколко минути по-късно се връща.
— Ще използваме страничния вход — казва ѝ с усмивка и весел тон, за да се опита да я разсее от реалността — че не иска рецепционистите да я виждат.
Където и да отидеха, винаги използваха страничния вход, така че Макензи се почувства леко обидена, задето все още изпитва нуждата да ѝ напомня, сякаш е дете, на което постоянно трябва да повтаряш.
Влизат през страничния вход, като всеки носи багажа си. В началото Дерек винаги вземаше и двете чанти и Макензи обожаваше джентълменския му жест. Някъде, по някое време обаче, той спря да ѝ предлага помощ. Веднъж тя дори го спомена, но Дерек ѝ се изсмя в отговор:
— Хайде, Кенз! Ти си милениъл и се описваш като феминистка. Щом си такава, не можеш да очакваш един мъж да ти носи чантата.
Може би е прав, но въпросът не опира до очакванията ѝ и тя не е сигурна как да му обясни, че проблемът е много по-сериозен. Иска Дерек да иска да ѝ носи чантата, когато влизат в хотела. Иска да е мъжът, който иска да държи ръката ѝ, когато вървят по тротоара. Иска да е мъжът, който се качва, за да провери дали е готова за вечеря в ресторанти, в които могат да срещнат негови приятели. Иска той да е мъжът, с когото си прави селфи и може да качи снимките в Инстаграм. Макензи иска Дерек да е толкова много неща, които той не е, и тя не знае как да го помоли да ги направи заради нея, защото досега никога не ги е искала от никого другиго. От самото начало знаеше, че е богат. Беше наясно, че е женен. Разбира се, че знаеше и за изчезналия му син. Знаеше, че е уязвим, готов да изневери и готов на всичко, за да притъпи болката. Знаеше също, че е щедър.
Накратко, Дерек беше идеалната цел.
Тръгва след него, чудейки се за стотен път как може толкова да е оплескала нещата. Да се влюби в него не беше част от плана и ако не вземеше решение за следващата си стъпка, щеше да прецака цялата си стратегия.
Глава 11
Мерин е сложила голата ѝ снимка за тапет на телефона си и сега всеки път, когато го отключи, пред нея изскачат циците на Макензи Ли. Всеки път, когато реши да провери колко е часът, пък е ред на чатала ѝ. Мерин се взира в татуировката ѝ, която се извива по тънкото ѝ тяло. Черешовочервена на цвят, започва от бедрото и се катери изкусно до гърдите на по-младата жена. Мерин не разбира нищо от татуировки, но може да оцени майсторството, вложено в наситените лилави и розови нюанси, които изглеждат така, сякаш са нарисувани е водни бои. Само двайсет и четири годишна жена може да има търпението и да се чувства комфортно да лежи, един бог знае колко часа, за да може някой непознат да гравира нещо върху тялото ѝ с игла.
Снимката ядосва Мерин, но тя продължава да се взира в нея. Яростта е по-добър спътник от скръбта. Яростта е много по-добрият вариант от безчувствие. Тази жена е пълната противоположност на Мерин, заради което Дерек може би е с нея.
Стрелките на часовника показват почти полунощ и Мерин вече се е настанила на средното сепаре в закусвалнята „Франкенщайн“ — има среща е непознат мъж, когото никога не е виждала или чувала. Всичко, което знае за него, е, че се казва Джулиан и е свикнал да се среща с непознати жени в полунощ.
„Франкенщайн“ е традиционна закусвалня, която се намира в центъра на Университетския квартал. Преди години Мерин и Сал идваха постоянно и дори скъсаха тук. Сепарета с изпокъсани тапицерии, надраскани дървени маси и ниско висящи лампи са разположени покрай стената и стигат чак до средата на закусвалнята. Подът е покрит с балатум, неприятно лепкав от кафе и сос за палачинки, разливани по него с годините. Тоалетните вероятно са ремонтирани наскоро, но продължават да са също толкова отблъскващи, колкото преди, и Мерин дори не докосна тоалетната чиния от страх да не хване нещо. Храната е мазна, но порциите са огромни и евтини, и сред посетителите на закусвалнята има много бездомници. Те тихо седят на групички в ъглите и си разделят големи чинии храна, която често получават и с намаление. Собственикът на заведението някога също е бил бездомен, но е успял да си намери работа. Историята му е живото превъплъщение на американската мечта и вероятно заради това веднъж излъчиха репортаж за него по новините. Един кадър от заветния ден е принтиран и закачен на входа до вратата. „Франкенщайн“ привлича и работници от близката университетска болница, както и студенти от трите университета в квартала. Това включва и художествената академия, която Макензи Ли посещава.