Жени като Мерин не идват на места като това. Вече не. Някакъв мъж с изгнили зъби ѝ се усмихва, докато отива към тоалетната, и тя инстинктивно придърпва чантата към себе си. Вонята му — засъхнала урина и боклук, защото вероятно от години живее на улицата, — я удря моментално и Мерин сбърчва нос. Започва да се чуди дали Джулиан е избрал това място за срещата им, или Сал.
Самата мисъл за Сал е болезнена, защото Мерин дори не осъзнава още какво точно се случи между тях по-рано през деня. За двайсет години брак с Дерек тя не му беше изневерила нито веднъж. Поема си глътка въздух и избутва спомена от съзнанието си. Това беше врата към миналото, която никога не трябваше да отваря, и сега се страхува как ще се развият отношенията им със Сал. Не иска да го загуби. Не. Не е сигурна, че може да преживее още една загуба.
Колкото по-дълго седи в мазното сепаре, толкова по-налудничава ѝ се струва цялата ситуация. Напълно е възможно съвсем да е откачила.
Всеки път, когато се поколебае дали да чака още, телефонът ѝ извибрира с нова нотификация. А когато тя погледне към екрана, вижда голата снимка на Макензи Ли. По-младата жена на снимката не се притеснява от камерата, изглежда свежа и изпълнена с живот, има гладка кожа и стегнато тяло. Докато Мерин има бръчки и е… отпусната. Сигурно може да забременее, защото яйчниците ѝ не са я предали и е готова му народи няколко деца, ако Дерек поиска. А какво искаше Дерек от нея? Друго дете? Мерин знае, че това е единственото, което не може да му даде. Себастиан беше последният здрав ембрион, който можеха да използват. След него Мерин никога няма да може да има деца.
Досега винаги се е гордяла, че е жена, която подкрепя другите жени. Знае, че жените са настройвани една срещу друга от векове. В края на деня Мерин е наясно, че предателят в цялата ситуация е Дерек, а не Макензи Ли. Но ако той ѝ беше простил за случилото се със Себастиан, както я беше уверявал стотици пъти, то тогава не трябваше ли и тя да му прости за изневярата? Това правеше Макензи Ли злодеят в тази история. Един ден младата жена се беше появила от нищото и сега се опитва да отнеме всичко, което Мерин има.
Но тя няма да ѝ позволи.
— Още кафе, скъпа?
Дрезгавият глас на сервитьорката стряска Мерин и тя леко подскача. Сервитьорката се усмихва приветливо, докато с едната ръка държи гарафа с вода, а с другата кана с кафе. На един от предните ѝ зъби има малко петънце кораловочервено червило, което изненадващо напомня на Мерин за сервитьорката от ресторанта, в който ходеха всяка неделя след литургия с родителите ѝ. Онази сервитьорка се казваше Морийн, но всички я наричаха Мо. На един Ден на благодарността, докато Мерин все още беше в колежа, тя и родителите ѝ бяха решили да отидат в „Голдън Баскет“. Мерин помоли хостесата да ги настани в зоната, където сервира Мо, но вместо това хостесата ѝ съобщи с тъжно изражение, че любимата сервитьорка на Мерин е починала преди месец.
— Мислех да ти кажа… — прошепна майка ѝ, след като ги настаниха в друга част от ресторанта за първи път от десет години насам.
— Да, но не ми каза — тросна се Мерин. — И сега и аз, и хостесата се чувстваме ужасно гадно.
Майка ѝ се нацупи.
— Мерин, внимавай как говориш на майка си.
Избледнялата зелена униформа е твърде голяма и стои като подарена върху тънкото тяло на сервитьорката, върху чийто бадж с ръкописни букви пише БЕТС. Мерин се чуди дали една от буквите не се е изтрила и името ѝ всъщност е Бетси. Примигва, унесена в мислите си, и осъзнава, че все още не е отговорила на въпроса.
— Да, моля. Също така и вода.
Бетс, или пък Бетси, ѝ налива вода и кафе, без да разлее нито капка. Кокалчетата на ръцете ѝ са груби и покафенели.
— Да предложа нещо за хапване? Или чакаш някого? — пита сервитьорката.