— От колко време се познаваме? Знаеш, че си ми като майка.
— Бог да те благослови. — Лорна я погледна със същия мек кафяв взор, който синът ѝ беше наследил от нея. — Наистина ми се иска Сал да побърза и най-накрая да се задоми. Да има деца, докато съм още жива, за да мога да им се радвам. Няма да съм винаги тук. Не мога да преживея мисълта, че е сам на този свят.
— Не е сам, не се бой. — Мерин докосна ръката ѝ. — Независимо какво ще се случи, аз винаги ще съм до него. Което ми напомня, къде е той?
— Във винарната в мазето. — Очите ѝ проблеснаха. — Избира вино за вечерята. Беше толкова развълнуван, когато разбра, че ще идваш.
— Ще отида да го поздравя.
Мерин нямаше търпение да види своя приятел, но и да се отърве от Лорна.
Възрастната жена понякога е досадна. Тя е добра и мила, но много изтормозена — физически, емоционално и ментално. За да компенсира за годините, когато не беше обръщала достатъчно внимание на сина си, сега го задушава с грижите си. Лекарят ѝ подозира, че има лека мозъчна травма заради всичките побои, които е понесла, но никой не я е диагностицирал и лекувал през годините, заради което симптомите се появяват чак сега. Трудно ѝ е да се съсредоточи и бързо се ядосва от лесни задачи, които не може да изпълни. Понякога Мерин я е чувала да си говори сама, мъмрейки думи и фрази на смесица от английски и италиански, за които Сал твърди, че нямат никакъв смисъл.
Младата жена не може да си представи какво са преживели Лорна и Сал. Сал-старши беше тиранин, който управляваше винарната и семейството си с лют нрав и железен юмрук. Неговите решения никога не подлежаха на съмнение, а не дай боже някой все пак да му се противопостави, той държеше пистолета си заключен в сейф в спалнята. Нещо повече, имаше разрешение да го носи, без да е длъжен да уведомява никого около себе си. Въпреки че никога не беше използвал оръжието, той беше държал всички да разберат, че има такъв пистолет и понякога дори се разхождаше в градината с него, за да „държи всички под строй“. По думите на Сал работниците в имението се страхуваха от него, а жените, които работеха за семейството, на всяка цена избягваха да остават насаме с него.
Като малък, Сал беше основната жертва на побоищата на баща си, но той не съжаляваше, защото знаеше, че иначе на негово място трябваше да е майка му. По онова време Лорна е била кротка, готова да угоди и едновременно е боготворяла и се е страхувала от съпруга си.
— Той е добро момче, нали? — беше попитала Лорна онзи следобед, когато Мерин отиде у тях.
Седяха заедно в просторната кухня, след като Мерин им беше направила малка закуска, а възрастната жена си почиваше в стола, който Сал беше донесъл от хола, за да е по-удобно на майка му. Огромната им къща имаше високи прозорци и от тях се разкриваше великолепна гледка към скъпия имот. Лорна наблюдаваше сина си, който подрязваше някакво дърво, намерило се твърде близо до къщата.
По-голямата част от лозята на винарната „Палермо“, която се простираше на повече от трийсет акра земя, беше продадена на голяма корпорация преди десет години. Новите собственици нямаха нужда от къщата им. Искаха само лозята, така че Лорна задържа къщата, залата за дегустации, винарската изба в мазето и три акра лозя. Тази къща беше единственият дом, който някога е познавала, и беше решена и да живее, и да умре в него. С влошаването на здравословните ѝ проблеми, Лорна бе спряла да поддържа къщата, както преди, и синът ѝ я посещаваше в Просър по-често, отколкото му се искаше.
Малко зад Сал имаше съвсем простичка люлка, направена от едно парче дърво и няколко въжета. Преди години един от работниците в имението беше изненадал малкия Сал с неочаквания подарък. Работникът може би я беше изработил, за да впечатли шефа си, а може би, за да разсее момчето от факта, че майка му редовно е покрита със синини и рани. Каквато и да беше причина, Сал се беше зарадвал изключително много и дори беше споделил на Мерин, че това е един от щастливите му спомени от детството.
Един от малкото щастливи спомени.
— Да, наистина е добър.
Мерин се бе взряла през прозореца, наблюдавайки как приятелят ѝ работи. Рядко беше виждала тази страна на Сал — онзи Сал, който беше отраснал тук, който режеше клончета и вършеше черната работа със собствените си ръце. В нейните очи той беше гражданин, който си има бар и апартамент в Белтаун и води активен ергенски живот. Честно казано, тя намираше тази версия на Сал, която беше пълната противоположност на човека, с когото беше излизала в колежа и с когото беше приятелка вече над двайсет години, за някак привлекателна.