По дяволите. Наистина ли си беше помислила това? Да се омъжи за Дерек? Какво, по дяволите, ѝ ставаше?! Не това беше планът. Не трябваше да се стига дотук.
Когато се срещнаха за първи път преди шест месеца, така де, за първи път официално, Дерек нямаше и представа коя е Макензи. Не я помнеше. Тя не съществуваше за него до онзи ден, когато той влезе в „Грийн Бийн“.
Кафенето беше спокойно и Макензи си спомня как гледаше през прозорците едно лъскаво черно мазерати да паркира до тротоара до входната врата. В студентския квартал, където повечето клиенти на „Грийн Бийн“ бяха студенти или медицински лица от съседната болница, едно мазерати дори и с по-скромен цвят от това на Дерек, изпъкваше безкрайно много.
Дерек влезе, висок и добре облечен — с шития си по поръчка костюм и лъскави черни обувки. Косата му беше безупречна, а на широкото си рамо носеше чанта за лаптоп, която само подчертаваше усещането за преуспелия бизнесмен, който бе. Макензи го разпозна веднага.
Той беше мъжът от базара.
Почти всяка седмица в продължение на година той посещаваше камиончето за такота, „Такитос Ерманос“, в западния край на базара „Пайк Плейс“. Макензи работеше там в началото, когато се премести в Сиатъл заради магистратурата си. Карлос и Джоу ѝ плащаха в брой, каквото си е изкарала в края на смяната, и тя отиваше, където отива и камиончето. Фестивали, концерти и дори няколко сватби на открито. Беше забавен начин да изкара малко пари, без да плаща данъци, а най-хубавата част беше, че можеше да яде безплатно, колкото поиска. В събота камиончето по традиция спираше на базара „Пайк Плейс“.
— Стек, с допълнително гуакамоле, допълнително сирене, допълнителни домати — казваше Дерек всеки път, когато стигнеше до прозорчето.
Такото струваше четири долара, но той винаги плащаше с петдоларова банкнота и оставяше рестото в буркана за бакшиши. По онова време Макензи нямаше представа, че е богат. Носеше дънки и тънко яке и приличаше на съвсем обикновен мъж. Понякога идваше до камиончето с детето си и му купуваше чурос.
Но след това отвлякоха сина му и той спря да ходи там. А после пък Карлос продаде камиончето за тако. Макензи знаеше за отвличането, разбира се. Беше по всички новини, а базарът бе пълен с полицаи. Един от униформените дойде да ги разпита дали са виждали малко момченце с пуловер с еленче. Карлос и Джоу не бяха видели нищо, защото приготвяха храната отзад и рядко се занимаваха с клиентите. Когато полицаят ѝ показа снимката на детето, Макензи поклати глава. Лесно щеше да разпознае Дерек, ако ѝ бяха показали негова снимка, но децата за нея бяха като невидими. Никога не се беше вглеждала в сина му.
Едва когато се прибра по-късно вкъщи, във Фейсбук ѝ попадна линк към статия с новината. Снимката беше същата, която ѝ бяха показали по-рано. Същото дете, същият пуловер. Малко по-надолу имаше и снимка на родителите му, което я накара да направи връзката.
— Тай, виж. — Макензи обърна лаптопа си, така че съквартирантът ѝ да може да види екрана. Той седеше до нея на дивана, забил поглед в телефона си. — Това е детето, за което ме разпитваха днес. Същото, което отвлякоха на базара.
Тай хвърли бърз поглед към екрана и измърмори нещо под носа си, което трябваше да мине за съчувствено. Той беше потънал в собствения си малък свят, обсебен по потенциално гадже, което не отговаряше на съобщенията му.
Дерек и жена му дори направиха обръщение по телевизията, умолявайки хората да им помогнат да намерят сина си. Цялата случка беше съвсем откачена, ужасяваща и вълнуваща — точно такава, за каквато „Нетфликс“ би направил документална поредица някой ден. Заглавия като „Синът на изпълнителния директор на «Пауър Органикс» отвлечен посред бял ден“ и „Звездната фризьорка на Джей Ло моли обществото да ѝ помогне да намери сина си“ имаха за цел да привлекат повече кликвания. Наградата за всяка информация, която би им помогнала да намерят сина си, беше един милион долара.
Но те така и не го откриха.
Девет месеца по-късно Дерек се приближи към бара в „Грийн Бийн“. Изглеждаше добре. Нормално дори. Беше същият мъж, на когото бе продавала тако преди толкова време. Само че сега, когато го погледнеше отблизо, можеше да види, че изглежда някак… празен. Беше се състарил с цяло десетилетие, но не външно, а излъчването.
Макензи се усмихна широко, чудейки се дали ще я разпознае от камиончето за тако и ще каже нещо от сорта на „Хей, тук ли работиш сега?“. Но той не гледаше към нея. Взираше се в менюто над главата ѝ. Поръча си чисто кафе, тъмно изпечен дрип. Сметката му беше два долара и двайсет цента, но той ѝ даде десет и ѝ каза да задържи рестото.