Името на Дерек беше предизвикало истински шок у Джей Ар.
— Онзи тип, чиято фирма прави протеиновите барчета и ги продават в „Сейфуей“? Онзи, чието дете изчезна?
— Същият.
— Боже господи, Ем Кей! — поде той. Всички в града го наричаха Джей Ар, но само той я наричаше Ем Кей. Факт, който тя тайничко обожаваше. — Едно е да прецакаш тип като Пол, който така или иначе беше пълен кретен още от самото начало, така че както и да е, на кого му пука, но този тип с изчезналото дете? Малко е…
Не довърши мисълта си, но нямаше и нужда. Беше прав.
— Знам — отговори тя. — Но нищо няма да се случи помежду ни. Той е твърде… Не знам.
„Смазан“ ѝ се искаше да каже, но тя харесваше Дерек, затова вероятно се почувства така, сякаш би го предала, ако го изрече на глас.
— Той скърби — довърши Джей Ар.
Двамата продължиха да седят мълчаливи. Макензи го наблюдаваше как внимателно се взира в бирата си и се чудеше дали ще правят секс после. Когато по-късно ѝ отказа деликатно, тя се ядоса на себе си, задето продължава да вярва, че нещата помежду им ще се получат. С всяко едно свое действие Джей Ар просто ѝ напомняше, че тя никога няма да е единствената за него. Баба ѝ беше права. Щом някой щеше да ѝ разбива сърцето, поне да беше богаташ.
А досега ѝ бяха разбивали сърцето два пъти.
Първият път беше, когато баща ѝ напусна майка ѝ — Макензи беше само на дванайсет години. Изостави ги заради жена, която беше два пъти по-млада от него. Майка ѝ, която не беше работила и ден след раждането на Макензи, се бе принудила да започне работа, която мрази. В градче като тяхното нямаше много възможности за работа и тя започна да взема нощни смени като чистачка за няколко местни фирми. Бащата на Макензи беше починал от сърдечен удар преди две години. Тя разбра чрез Фейсбук, когато отчуждената ѝ леля сподели статуса с детайли за погребението, които мащехата ѝ бе публикувала. Макензи не отиде.
Беше си взела сбогом много отдавна.
Вторият път беше заради Джей Ар. Той така и не стана нейно гадже, но беше първата ѝ любов. Семейството му познаваше нейното. Спаха заедно лятото, преди да замине да учи в колеж. Макензи загуби девствеността си върху едно одеяло край реката под звездите. Цялото преживяване беше също толкова романтично, колкото всяка една кънтри песен.
— Ще те видя ли отново? — го беше попитала след това, докато обуваше бельото и шортите си.
Усещаше болка, но от хубавия вид, за пораснали. От реката се носеше лек бриз, който нежно гъделичкаше листата на околните дървета. Беше новолуние и нямаше почти никаква светлина, което само позволяваше на звездите да светят още по-ярко.
— Разбира се — отговори той. — И двамата ще си дойдем за Деня на благодарността, а междувременно ще се чуваме.
Но не си говореха. Той не ѝ говореше. Тя отпътува за колежа още на следващия ден и през следващия месец Джей Ар не отговори на нито едно от съобщенията или обажданията ѝ. Единственият път, когато ѝ вдигна, беше, когато го набра от телефона на съквартирантката си. Беше учтив, макар и изненадан, че го търси, и през цялото време се държеше дистанцирано.
Макензи разбра намека. Случилото се помежду им, каквото и да беше, беше свършило. Беше очевидно, че Джей Ар не иска връзка и въпреки че се беше постарала да няма никакви очаквания, потвърждението, че няма да могат да бъдат нищо повече, я съсипа. Болката ѝ изкара въздуха. Не знаеше, че може да я боли толкова, че може да се отдаде на някого толкова дълбоко, за да я захвърли толкова лесно. Усещането беше по-ужасно и от онзи ден, когато баща ѝ ги напусна. Единствената ѝ утеха беше, че живееха далеч един от друг и никога повече нямаше да се срещнат.
Само че се срещната. Джей Ар се беше отбил в къщата на майка ѝ за Деня на благодарността и я покани да отидат до реката. Държеше се така, сякаш не бе изтръгнал сърцето от гърдите ѝ, сякаш не го бе стъпкал само два месеца по-рано.
Макензи се съгласи да отиде с него.
Искаше да му каже много неща и това беше нейният шанс да го направи.
— Ти ме използва.
Реката беше много по-различна през ноември. Седяха на същото одеяло, но носеха палта и ботуши вместо къси панталони и тениски, и пиеха топло кафе с Бейлис вместо студена бира. Същите дървета, които се извиваха под корони, обсипани с листа, сега стърчаха оголени с тънките си чупливи клони.
Гола. Уязвима.
Така се беше почувствала Макензи.
Въздухът беше изпълнен със сладкия, леко вонящ на джойнта на Джей Ар мирис. Той ѝ предложи от цигарата си и тя си дръпна продължително, после му я върна.
— Как така съм те използвал? — попита я. — Лъгал ли съм те? Давал ли съм ти обещания, които не съм изпълнил?