Кестенявата ѝ коса е започнала да побелява и от известно време насам са започнали да я изсветлят до русо. Аврора иска да ѝ направят платиненоруси, „плажни“ кичури, за да подчертават чертите ѝ, но косата ѝ е суха, тънка и изтощена. Мерин решава да боядиса ръчно кичурите с щадяща боя, смесена със серум за повторно изграждане, който възстановява връзките на косата. Когато косата ѝ изсветлява до бледожълто, подобно на вътрешната страна на бананова кора — процес, който зависи от стотици различни фактори и би могъл да отнеме от десет до двайсет и пет минути — Мерин я изплаква и нанася лилав лосион. Оставя го за не повече от три минути, така че да получи идеалния платиненорус нюанс, на който клиентката се е надявала.
Процесът е сложен, но е нещо, над което Мерин има контрол. За нея е изключително важно да върши неща, чиито резултат може да предвиди. Още през първата седмица след като се върна на работа, тя осъзна, че е много по-добре да идва в салона, отколкото да прекарва времето си в кабинета на терапевта.
— Е, какво мислиш? — пита тя Аврора, като старателно отмества няколко кичура от лицето на клиентката и ги напръсква с лак за коса.
— Отлично. Както обикновено. — Аврора винаги отговаря така, защото, изглежда, не знае за какво да говори с Мерин. По-рано Аврора често казваше какво харесва или не харесва в косата си, но откакто Мерин се бе върнала на работа, Аврора я засипва само с комплименти.
Мерин внимателно наблюдава клиентката си за признаци на недоволство, но Аврора върти глава насам-натам, за да огледа кичурите от различни ъгли и изглежда искрено доволна от резултата. Тя се усмихва доволно на Мерин в огледалото.
— Прекрасна е. Чудесна работа!
Мерин приема похвалата с кимване и усмивка, сваля покривалото от клиентката си и я придружава до рецепцията, където Вероник я очаква, за да плати. Мерин разтваря ръце, за да прегърне Аврора, но тя я стиска малко повече от необходимото.
— Справяш се чудесно, мила, дръж се! — прошепва ѝ Аврора и Мерин инстинктивно започва да се чувства клаустрофобично. Промърморва тихо „благодаря“ и клиентката най-накрая я пуска.
— Тръгваш ли си? — пита я рецепционистката няколко минути по-късно, когато вижда Мерин да излиза от офиса с палтото и чантата си под мишница.
Мерин поглежда в екрана на рецепционистката, за да провери графика си за утре. Има само три клиентки и то следобед. Сутринта има час при терапевта и ще ѝ останат няколко часа за административна работа преди обед. По принцип не е нужно да се занимава и с това, но се чувства гузна, че е оставила всичко върху плещите на Сейди.
— Кажи на Сейди, че ще дойда утре сутрин — отвръща Мерин и си проверява телефона. — Приятна вечер, Ви.
Тръгва към колата си и тъкмо включва двигателя, когато получава съобщение от Сал. Напоследък той е единственият човек, който може да я накара да се усмихне, без да я кара да се чувства, сякаш го прави от учтивост или принуда.
Ела в бара, пише Сал. Сам съм с куп колежани, които явно не са наясно, че има и други видове бира, освен „Будвайзер.“
Не мога, отговаря тя. Отивам към групата.
Добре, продължава Сал. Тогава ела, когато приключиш със самобичуването. Липсва ми да виждам лицето ти.
Тя е изкушена да отвърне с „добре“, защото и той ѝ липсва, но след срещата с групата винаги се чувства изтощена. „Може би“, пише му тя, защото не иска да му откаже директно.
Знаеш колко се изморявам. Ще ти пиша допълнително.
Разбирам, отговаря той, но измислих нов вид коктейл, който бих искал да опиташ — мохито с малко гренадин и ананас. Кръстил съм го Хаваи 5-0.
Звучи отвратително, отвръща му Мерин и се усмихва. Отговорът ѝ ѝ спечелва гиф с мъж, който ѝ показва среден пръст, и тя изсумтява насмешливо.
Сал не пита къде е Дерек тази вечер. Никога не го прави.
Отнема ѝ петнайсет минути с кола до СоДо, или както е известна южната част на центъра на Сиатъл. Докато стигне и паркира на паркинга на порутения площад, където се състоят срещите на групата, тя отново започва да се чувства тъжна. Което не е проблем, защото това е вероятно единственото кътче в целия свят, където може да се чувства толкова нещастна, колкото ѝ е нужно, без да трябва да се извинява за това, или пък да се чувства като най-нещастния човек в стаята. Дори терапията ѝ го забранява. По време на сеансите наистина се чувства в безопасност, но все още долавя осъдителност и очакване, че ги посещава, за да оздравее.