Особено защото Дерек все още обича жена си.
Той рядко споделя с Макензи за семейството си, но ги сънува. Най-вече сина си. През цялото време. По време на пътешествието им до Ню Йорк Дерек беше извикал името на Себастиан толкова силно, че я събуди посред нощ. Тя светна лампата, за да види как Дерек се мята до нея с коса, сплъстена от пот.
Себастиан. Себастиан. Бас. Ела при татко. Моля те.
— Събуди се — каза Макензи и го разтърси. — Дерек, събуди се. Сънуваш кошмар.
Той отвори очи внезапно, сякаш напълно буден, когато лицето му се сви:
— О, господи, не можах да го стигна. Той беше точно там, но аз не можах да го стигна навреме.
— Шт. — Макензи изгаси лампата и легна до него. — Всичко е наред. Беше просто сън. Опитай се да заспиш пак.
На следващата сутрин никой не спомена случилото се. Тя не беше сигурна, че Дерек си спомня и така и не повдигна въпроса. Но понякога, когато говори насън, се чува и името на Мерин. Не често. От време на време. Всъщност първият път, когато Макензи го чу да изрича на глас името на жена си, беше нощта след кошмара. Тонът му беше натъжен, думите му ясни.
И той каза: „Мерин, съжалявам. Боже, Мерин. Толкова съжалявам“.
Глава 17
Три дни и никакви съобщения от Дерек.
Макензи си мисли за него, докато бърше масата до прозореца с почистващи кърпички и салфетки заради малкото дете, което беше повърнало няколко минути по-рано. Счита я за масата на Дерек, защото той винаги сяда там. Обича да наблюдава хората и да държи безценния си Батмобил под око. Никога не би си признал, но обожава, когато хората се заглеждат в мазератито. Веднъж двамата с Макензи седяха на същата тази маса, когато две колежанки се бяха спрели на тротоара пред колата, за да се огледат, след което едната се подпря на колата, а другата я снима. После двете си размениха местата и първото момиче снима приятелката си. След като приключиха със снимките, те се отдалечиха с бърза крачка, смеейки се, очевидно доволни, че имат снимки, които да публикуват в Инстаграм.
Макензи проверява телефона си и игнорира имейла от хосписа, в който живее майка ѝ. Напомнят ѝ, че скоро трябва да плати таксата за следващия месец. Планирала е да внесе парите от Дерек по кредитната си карта и да си плати сметките. Когато може да използва и виза картата си, ще плати и таксата на майка си. Можеше да е по-зле.
Било е и по-зле.
Решава, че няма да е фатално, ако все пак му пише. Три дни ни вест, ни кост е доста време и всеки би проверил какво се случва. Незнанието какво става я принуждава да изпрати на Дерек възможно най-невинното съобщение, за което може да се сети. Една думичка.
Хей.
Изчаква. Нищо. Връща телефона в джоба си и въздиша тежко.
Масата вони на белина, но поне най-накрая е чиста. Защо родителите винаги правят така? Майката на момиченцето, което беше повърнало, твърдеше, че се чувства ужасно заради бъркотията, но въпреки това с удоволствие беше оставила на Макензи да почисти. Поне ѝ плащат да го прави. Какво положително има на това да си родител? Котките са за предпочитане пред децата. Почистват се сами още от първия си ден.
— Знаеш ли какво е да имаш дете? — беше ѝ казала веднъж майка ѝ, когато Макензи беше едва на осем. Беше я помолила да остане да спи при най-добрата си приятелка, Бека. — Сякаш сърцето ти излиза през вратата на два крака, уязвимо и беззащитно. Ужасяващо е.
Не, благодаря. Животът е достатъчно труден и няма нужда още едно малко човече да става част от битката.
Не е мислила за Бека от години. Макензи може да преброи близките си приятелки на пръстите на едната си ръка. Бека в началното. Дженел в гимназията. И Изабел, съквартирантката ѝ, докато следваше в бакалавърската си програма.
Често си мисли за Изабел. Срещнаха се още първата седмица, когато Изи бе дотътрила в стаята им огромен куфар. По-късно Макензи щеше да научи, че е наполовина пълен с козметика и продукти за коса. Изи беше получила стипендия за танци и единствената цел в живота ѝ беше да си намери богат съпруг.
— Не е като да не вярвам в себе си — беше казала тя съвсем радушно, докато ядяха пица онази вечер. Беше отхапала огромно парче, което по-късно щеше да повърне, но това беше без значение. — Мечтата ми е да танцувам професионално. Но мога да си счупя глезена още утре. И тогава какво? Нямам никакви други умения. Затова пък си имам Дейвид. Той е моят План Б.