Само че Изи не искаше да остане нечие гадже завинаги. Искаше пръстена, сватбата, къщата и фамилията му. Искаше да е финансово осигурена.
— Избягвам момчета, които имат спестовен фонд от родителите си — каза тя веднъж на Макензи. — Първо са ужасни в леглото. Второ, ако са родени с пари, значи, че винаги са били подсигурени и никога не е трябвало да се трудят за нищо в живота си. А и винаги искат деца.
Тя потрепери.
— Успял, разведен богаташ е като Светия граал. Работил е здраво, вече има дете и сега иска просто да се забавлява и да глези някого. Някой точно като мен.
И тогава Изи срещна Майк. Майк не беше разведен. Нито богат. Майк беше само три години по-голям от нея и се бяха запознали във фитнеса. Току-що се беше разделила с Рик и се чувстваше някак неспокойна, затова се съгласи на среща на кафе с Майк. Бил „сладък“. Кафето прерасна в напитки, които пък се превърнаха във вечеря и Изи не се прибра до следващия ден.
— Прецакана съм.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. Той работи в Ай Ти сферата и кара шестгодишна тойота „Камри“. „Камри“, Кенз! А тази сутрин ме заведе на закуска в „Айхоп“. АЙХОП! И знаеш ли какво?
— Какво?
— Сексът беше невероятен, а палачинките бяха вкусни. Какво става с мен?
Макензи не се сдържа и се засмя. Беше ѝ трудно да си представи как Изи седи в ресторант, част от някаква верига, и държи огромно ламинирано меню.
— Значи… всичко е било просто еднодневно забавление, нали?
— Да. — Съквартирантката ѝ отговори твърде самоуверено.
Макензи не можеше да прецени кого се опитва да убеди Изи — нея или себе си.
— Но, боже мой, той ме кара да се усмихвам. Да се смея. Бях забравила колко е хубаво да си с някого, който може да се разсмее. Последните двайсет и четири часа ме накараха да се чувствам така, сякаш около него мога да съм напълно себе си. Нямаше значение дали гримът ми е идеален, или косата ми се е накъдрила от дъжда. Дори предложих да платя за закуската, защото той купи вечерята. Кога за последно съм правила подобно нещо?
— Ще се видите ли пак?
— Не знам. — Изи изглеждаше искрено объркана. — Иска ми се да не беше толкова… очарователен.
Шест месеца по-късно тя продължаваше да излиза с Майк, а Макензи приключи кратка авантюра със собственика на ресторанти Ерик и се прехвърли на Пол. Женен, на около четиресет, с три деца под дванайсет години. Беше мениджър и партньор в една адвокатска кантора, наречена „Бойзи“, чийто офис се намираше в центъра на града. Притежаваше и апартамент наблизо, защото често работеше до късно. Семейството му живееше в предградията, където ги виждаше основно през уикендите, когато не беше с Макензи.
Веднъж Пол я попита дали банковата му сметка го прави привлекателен за нея.
— Дали щеше да ме желаеш, ако бях чистач, например?
Макензи отвърна на въпроса му с въпрос.
— А ти щеше ли да ме желаеш, ако бях на четиресет, с наднормено тегло и три деца?
Без да иска, беше описала жена му и той се отдръпна леко, видимо наранен.
— Имаш право.
— Извинявай, не исках…
— Няма нищо. Какво искаш за вечеря?
Връзката им продължи около четири месеца. Макензи беше последна година в академията и прекарваше повечето вечери в апартамента му в Бойзи. Изи беше при Майк, който имаше къщичка с малко, красиво дворче. Нито едно от двете момичета не искаше да си признае, че са се отдалечили една от друга, особено сега, когато Изи, нарочно или не, се беше оттеглила от ролята на професионално гадже.
И всичко това щеше да е напълно приемливо, защото Макензи не я беше грижа, но Изи беше започнала да се държи така, сякаш осъжда начина ѝ на живот. Същия онзи начин на живот, който самата тя бе водила доскоро.
— Как го правиш? — попита я една вечер Изи.
Двете се бяха сбутали пред огледалото в малката баня няколко седмици преди церемонията по завършването. Макензи беше взела назаем една от прилепналите рокли на Изи и се приготвяше да излезе на вечеря, а после и на танци с Пол. Изи носеше дънки и пуловер. В огледалото двете изглеждаха сякаш са разменили живота си, в сравнение с първия път, когато се запознаха.
— Пол е женен — продължи Изи, сякаш Макензи не знаеше. — Има деца. Жена. Семейство. Въобще ли не ти е гадно, че го правиш?
— Не — отсече Макензи. Колко пъти трябваше да водят този разговор? — Никак.
— Не е редно, Кенз. — Изи се обърна към нея.
— На теб пък какво ти пука? — сопна се тя. — Какво стана с „ти си знаеш най-добре“?