— Да, но грешах. Хората се променят. Не искаш ли да се влюбиш?
Това беше първият път, когато Кензи чу съквартирантката си да споменава любов, и се изненада. Не беше мислила, че Изи е от този тип хора. Любовта винаги изглеждаше последното нещо, което я интересува. Макензи осъзна, че започва да се изнервя. Не всеки има късмета да се влюби. Извъртя се с гръб към огледалото:
— Не съм някоя разбивачка на семейства, Изи. Той е. Това, което хората забравят, е, че това е неговото семейство и той го разбива. Ако всичко у тях беше наред, той нямаше дори да ме погледне.
— Знаеш ли как се запознахме с Майк?
— Каза, че във фитнеса.
— Всъщност беше преди това. Заговори ме в книжарницата за едни биографии, които държах. Явно сме провели цял разговор, но аз наистина не си спомнях, докато не ми разказа на първата ни среща в кафенето. След това, няколко месеца по-късно, на Свети Валентин, въпреки че отношенията ни все още не бяха сериозни, ми подари книгата. — Тя се усмихна. — Успял е да намери копие, подписано от авторката. Единственото, за което си мислех, беше, че книгата едва ли струва повече от двайсет долара, но е най-личният и внимателно избран подарък, който съм получавала.
Изи се измъкна от банята и след секунда се завърна с „Моето приключение в дивото“ от Черил Стрейд. Показа на Макензи надписа, който гласеше: „Когато приключиш с дивите си страсти, ще бъда тук. — Майк“.
— Трябва да я прочетеш. Разказва се за една жена, която взема наркотици, изневерява на съпруга си и тръгва на супер откачен планински преход, за да се опита да се отърси от болката след смъртта на майка си. Книгата наистина ми проговори на едно различно ниво. Накара ме да се замисля сериозно защо правя нещата, които правя, и осъзнах, че ми е писнало от самата мен. Ще дам шанс на Майк, Кенз.
— Чела съм я. — Макензи се обърна към огледалото. — И се радвам за теб. Но аз харесвам Пол. И мога да излизам и с богати мъже, и с бедни.
Много добре осъзнаваше, че звучи точно като баба си.
— Никой не е казал, че не трябва да излизаш с богати възрастни мъже — рече Изи. — Предпочитам да съм богата, а не бедна. Но избирам да съм щастлива пред това да съм богата. Намери си мъж, който не е женен, Кенз.
— Жена му не е мой проблем. Дори не мисля за нея. За мен тя не съществува. — Макензи сви рамене. — Така или иначе всички мъже изневеряват. Един ден, когато си стара и дебела, омъжена за Майк и имате няколко деца и ипотека, той също ще реши, че си му скучна и ще ти изневери. Всичко, което постигаш, като даваш сериозен шанс на тази връзка, е да станеш безкрайно уязвима. Ти беше тази, която ми го обясни, не помниш ли? Но както и да е, ти си знаеш най-добре.
По-добре да я беше зашлевила. Изглежда, думите ѝ имаха същия ефект, защото изражението на Изи се промени, бузите ѝ се отпуснаха и тя наведе очи. Въпреки това, дори облечена така небрежно, продължаваше да изглежда зашеметяващо. Можеше да има всеки мъж или стандарт на живот, който си пожелаеше. Какво разхищение на цялата тази красота само.
След този разговор връзката на Пол и Макензи продължи около три седмици. Всъщност, приключи същата онази вечер, когато жена му започна да блъска по вратата им в полунощ точно в деня преди дипломирането. Госпожа Пол, както я наричаше Макензи, защото нямаше представа как се казва наистина, беше пияна и търсеше съпруга си. Когато Макензи отвори вратата, тя се опита да нахлуе в апартамента.
— Шибана кучко, къде е шибаният ми съпруг, кажи ми, шибана курво, къде е Пол? — беше изкрещяла на един дъх и думите ѝ се разбираха едва.
Гримът ѝ беше размазан, очите — кървавочервени, а изрядният ѝ маникюр се стрелна към лицето на Макензи като хищнически нокти. Макензи се опита да затвори, но жената беше успяла да се навре между касата на вратата и самата врата.
— Не познавам никакъв Пол. Просто живея тук! — започна тя отчаяно, опитвайки се да се престори, че не спи със съпруга на жената пред себе си.
Съпругата на Пол беше с около петнайсет сантиметра по-ниска от Макензи, но алкохолът и яростта, които я изпълниха, я накараха да залепи лице до вратата, досущ като Джак Никълсън в „Сиянието“. Макензи не се съмняваше, че в яростта си тази пияна жена би се опитала да я убие или поне да я пребие.
— Изи, помогни ми! — извика тя.
— Кажи на съквартирантката си да остави съпруга ми на мира! — изкрещя отново другата жена.
Лицето ѝ беше придобило лилав цвят, а влажната ѝ коса беше полепнала на сплъстени буци по бузите ѝ. Тя отново се опита да изблъска вратата с тялото си.