Асансьорите работят, но са бавни, а апартаментът ѝ е на втория етаж. Бързо взема стълбите и тъкмо когато изкачва последното стъпало, вратата се отваря. Тайлър е. Отива на работа. Облечен е с хубавите си дънки и бяла тениска, която подчертава маслинения оттенък на кожата му. Той е барман, който работи през нощта, а тя е бариста, която работи през деня. Когато не са на работа, са на лекции. Въпреки това, преди винаги успяваха да намерят време един за друг. Но Тайлър ненавижда факта, че Дерек е женен.
Женените мъже някак си знаят как да развалят приятелства.
— Хей. — Съквартирантът ѝ я подминава, като внимава да не се докоснат.
Избягва погледа ѝ.
— Хей. — Макензи се спира на вратата и го поглежда.
Цялата тази ситуация е повече от нелепа. Живеят заедно вече две години, мамка му. Тя дори ползва ваксата му за коса. Той ѝ яде гранолата. Двамата все още използват акаунта за „Нетфликс“ на бившето му гадже. Би трябвало да успеят да решат такъв проблем. Макензи иска да му сподели всичко за Дерек, но не тук, не и на стълбите.
— Дължа ти закуска. Свободен ли си утре?
Тай се спира и я поглежда.
— Закуска? Ти сериозна ли си?
— Или обяд?
Той поклаща глава и продължава надолу по стълбите.
— Бъфорд се изповръща на леглото ти. Чаршафите ти са целите изцапани, така че ще трябва да ги изпереш. Мисля, че е ял от цветята.
— Чакай. Какви цветя?
— Някой ти изпрати цветя сутринта. Сложих ги в стаята ти. — Той се спира и я поглежда отново. — И забрави за закуски и обяди, отиваме на вечеря, кучко. И ще ме заведеш на някой хубав ресторант.
Успява да улови усмивката му, преди Тай да изчезне от полезрението ѝ, и просто така, поне малко от напрежението, което изпитва, се отцежда от нея. Този път няма да прецака нещата. Тай иска хубав ресторант? О, тя ще му покаже какво значи хубав! Ще го черпи в „Метрополитън Трил“ с част от парите, които Дерек ѝ даде. Ще си поръчат пържоли и коктейли, ще си разделят банани „Фостър“ с ванилов сладолед. След това ще остави Тайлър да ѝ обясни каква голяма идиотка е била през последната половин година. Мамка му, така и така е започнала, може пък дори да си остави сивито в ресторанта. Сервитьорите, които работят там, сигурно получават убийствено високи бакшиши.
Бъфорд започва да мяука, когато тя влиза, и Макензи му отваря една консерва „Ямс“, а после отива в стаята си. Повърнатото от котката е с лек зеленикав оттенък и е изсъхнало на няколко места по леглото ѝ. Секунда по-късно е открит и виновникът — малък букет от пролетни цветя, който стои на шкафчето ѝ.
Красиви са, но не са романтични. Може би Дерек не е от мъжете, които подаряват рози. Пулсът ѝ се ускорява, когато посяга към белия плик, поставен грижливо между цветята.
Моля те, моля те, моля те, нека са от него!
Почеркът на картичката е елегантен, явно от някого от цветарския магазин, но посланието е депресиращо. И не е от Дерек.
Честит рожден ден, мило момиче. Обичам те. С обич, мама.
Обзема я чувство за вина. Рожденият ѝ ден е след четири месеца, което значи, че майка ѝ се влошава.
Шарън Ли живее в хосписа „Оук Медоус“ в Якима вече втора година. Тя страда от алцхаймер, който се влошава по-бързо от преди. Това е вторият букет, който Макензи получава от майка си за последните три месеца.
Котаракът скача върху шкафа и едва не бутва вазата, но Макензи успява да я хване навреме.
— Бъфорд! — скарва му се тя.
Котаракът отговаря, арогантно махайки с опашка. Макензи намира точно къде е дъвкал листата, както и малките отпечатъци от зъби по стъблата.
— Затова си се изповръщал на леглото ми, малко лайно! И сега пак трябва да пера чаршафите, въпреки че ги изпрах онзиден.
Не трябва да му крещи. В този момент той е единственият ѝ приятел.
Тя събира изцапаните завивки и чаршафи и ги набутва в платнената чанта. Остава ѝ място и Макензи набутва останалото съдържание на коша си за пране и тръгва към стълбите.
Пералното помещение се намира в „недрата“ на сградата, както Тайлър бе нарекъл мазето, защото долу беше тъмно, влажно и човек се чувстваше най-щастлив, когато излезе оттам. Пък и е някак плашещо. Мазето е по-тъмно от останалата част на сградата и към него води дълъг коридор, изпълнен със странни сенки и тракащи звуци, които едва не я побъркват. Вървейки, Макензи отново усеща как кожата ѝ настръхва, сякаш някой я наблюдава, но когато се обръща, там няма никого.
Поне пералното помещение е добре осветено. Тя се втурва вътре и си отдъхва, чак когато вратата се затваря след нея. Вижда празна пералня в другия край и изсипва съдържанието на чантата си, после вкарва картата си „Койнаматик“, за да плати. Малката лампичка до картата ѝ светва в червено вместо зелено.