— Мамка му — изругава тя.
Екранът показва, че има само два долара. Трябват ѝ три и двайсет и пет за нормално пране. Налага се да изтича до горе да си вземе кредитната карта, за да може да зареди картата „Койнаматик“ за машината в другия ъгъл на помещението. Но картите ѝ „Виза“ и „Мастъркард“ са достигнали лимита си, а тя все още не е внесла парите от Дерек. И разбира се, нито една от машините не използва пари в брой. Понякога технологията е гадно нещо. Напоследък човек не може да направи нищо без кредитна карта.
— Мамка му — казва си тя отново, опитвайки се да реши какво да направи.
— На някого май не му достигат пари.
Зад нея се разнася дрезгав глас и Макензи едва не изкрещява от уплаха.
Извръща се светкавично и вижда пред себе си Тед Новак — домоуправителя, който живее на първия етаж. Не беше забелязала кога е влязъл, нито пък бе чула стъпките му да се приближават в пералното. Не изглежда да е зает с нещо и не носи нито телефон, нито кош за пране, омекотител или ключовете си. Просто стои там и се взира в нея като някакъв шибан психопат.
Тя не харесва Тед. Никога не го е харесвала. Още от първия ден, когато се нанесе в сградата, той я кара да се чувства нащрек по причини, които Макензи не може да обясни. Не се държи и не казва нищо неуместно. Не прави намеци или обидни шеги. Не я гледа похотливо. Но когато говори с нея, сякаш… нещо липсва. Няма я светлинката в очите му. Ако се засмее, което се случва рядко, е някак изкуствено и като че ли насила, и го прави само защото етикетът го изисква, но не защото намира ситуацията за смешна.
— Трябва да заредя картата си. — Тя тръгва към вратата.
Спира се навреме, преди да каже, че ще се върне след секунда. Ами ако Тед я причаква? Той се приближава към нея и вади нещо от задния си джоб. „Койнаматик“ картата си.
— Ето, използвай моята. Ще ти спести качването и слизането по стълбите. Ще заредиш твоята, когато се върнеш да изсушиш прането си.
— О, не, не бих могла… — започва Макензи, но той вече е извадил картата ѝ и на нейно място е пъхнал своята.
Лампичката светва зелено и дисплеят показва, че има около стотина долара в картата, колкото е максимумът.
— Хайде. — Тед отстъпва назад. — Избери си програма.
Макензи явно няма избор, освен да го послуша. Ако някой друг го беше направил, щеше да се чувства благодарна за милия жест по съседски. Но в случая не е някой друг, а Тед, и тя е обзета от болезненото осъзнаване, че най-отгоре на купчината дрехи, които е поставила в пералнята, са розовите ѝ дантелени бикини. Макензи натиска бутона за програмата за нормално пране и затваря капака. Пералнята се включва.
— Благодаря. — Принуждава се да се усмихне. — Дължа ти три и двайсет и пет.
Тя се опитва да мине покрай него, но той остава на мястото си, без да помръдне.
— Не се притеснявай — отговаря ѝ и се усмихва секунда след това.
Усмивката му изглежда също толкова пресилена, колкото и нейната.
— Може някой път да ме черпиш кафе, ако дойда към „Грийн Бийн“? Кога си на работа?
Изключено е да му каже графика си. Макензи ненавижда факта, че Тед изобщо знае къде работи и не е сигурна как е разбрал.
— Ъ… правят ни проблеми, ако даваме нещо безплатно на клиентите.
Това, разбира се, е полулъжа. Имат проблеми, ако ги хванат, но те не ги хващат, защото всички дават нещо безплатно. По дяволите, да даваш безплатно кафе на приятелите си е половината удоволствие да работиш там. Услуга за услуга. Но Тед не ѝ е приятел.
— С удоволствие ще мушна парите под вратата ти.
— Няма нужда, Кензи — казва той и мъртвите му очи не разкриват нищо.
Тя не може да прецени дали се държи приятелски, или е обиден, че не иска да му каже кога е на смяна. Не ѝ харесва фактът, че я нарича Кензи. Създава усещането, че са по-близки, отколкото са. Ако трябва да се обърне към нея, то трябва да я нарича Макензи.
— Все пак сме съседи. Трябва да си помагаме. При това съм по-възрастен от теб. Ако, да кажем, се срещахме, аз винаги щях да плащам и за теб, нали? Това харесваш ти? По-възрастни мъже, които плащат за всичко?
Макензи се взира в него и в отговор той продължава да се взира в нея. Не може да прецени дали е сериозен, или се шегува. Той не мига, а гласът му е лишен от всякаква интонация. Не е убедена дали трябва да се засмее на думите му, да реагира възмутено, или да го игнорира.
— Още веднъж благодаря, Тед.
Без много избор и място за маневриране, тя прави една огромна крачка покрай него и се забързва нагоре по стълбището, благодарна, че има дълги крака, които ѝ позволяват да взема по две стъпала наведнъж.