— Не се ли почувства зле? Това беше труден период за всички — беше попитала Макензи.
Дерек се засмя.
— Много си сладка. При всички преговори едната страна печели, а другата губи. Така или иначе не можеха да си позволят къщата. Като цяло бяха част от доста по-голям проблем.
Това е лудост, разбира се. Ако ще прави нещо Макензи, трябва да е бърза и решителна. Без съмнения и паника. Тя пресича улицата и застава пред входната врата.
Градината и фасадата на къщата са добре осветени. В случай че някой съсед я попита какво прави по това време, е решила да отговори, че работи за Мерин в един от фризьорските салони и е трябвало да ѝ остави нещо. Въпреки това не е особено притеснена, защото е убедена, че никой не може да я види. Алкохолът не ѝ позволява да се съсредоточи, но тя успява да вкара кода в дигиталната ключалка: 2-0-1-1.
Чува се кликване. Макензи завърта и натиска бравата. Озовава се вътре безкрайно лесно. Затваря вратата след себе си и я заключва отново.
Издишай. Вдишай дълбоко. Издишай.
Къщата е притихнала, с изключение на тих, почти неуловим звук, който идва някъде от вътрешните стаи. Обувките ѝ са мокри, а подът почистен до блясък, и тя се събува. Някак не ѝ изглежда правилно просто да ги остави на постелката до вратата, затова ги пъхва в близкия килер. Само по чорапи, Макензи тихо се придвижва в сумрака на къщата и стига до кухнята, където звукът е значително по-осезаем.
Мамка му. Имат аларма.
Вижда друг дисплей до задното антре, което е свързано с гаража и което вероятно Мерин и Дерек използват доста по-често от главния вход. Според изчисленията ѝ, алармата се е включила преди двайсетина секунди. Няма никаква представа колко още ѝ остава, преди да започне да пищи, но трябва да направи нещо по въпроса. При това бързо. Иначе съвсем скоро и полицията, и Мерин и Дерек в Канада ще знаят, че някой неканен гост е влязъл в дома им.
Тя се приближава към дисплея и въвежда същия код като от входната врата. 2-0-1-1. Екранът светва в червено.
Мамка му. Мамка му. Мамка му.
Мисли!
Идеята да идва тук пияна беше ужасна. В паниката си единствената друга комбинация от цифри, която знае и би отговаряла на някоя важна дата, бе днешният ден, годишнината от сватбата на Дерек и Мерин. Екранът просветва в зелено и звукът изчезва.
Божичко!
Цялата е изпотена, а бушуващият адреналин сякаш е изпарил и последната капка алкохол от кръвта ѝ. Сърцето ѝ бие така, сякаш ще изскочи от гърдите ѝ, а гърлото ѝ е пресъхнало. Вижда празна бутилка за вода до хладилника и я пълни до горе с филтрираната вода от диспенсъра на хладилника.
Изважда телефона си и проверява Инстаграм, за да потвърди, че Дерек и Мерин са в Уистлър. И те са. На късна вечеря. Седят един до друг във велурено сепаре, държат чаши с червено вино, а пред тях има чинии, пълни с печено месо и зеленчуци. Бялата покривка е покрита с някакъв вид конфети, цветя и сърца. Описанието на поста гласи: „20 години заедно, остават още 40? Звучи ми като същински рай“.
Двамата са наистина звездна двойка и Макензи усеща как в очите ѝ напират сълзи. Не че досега не е знаела, че принадлежи на друга. Просто не мислеше, че ѝ пука. Боли да ги гледа, осъзнавайки, че животът, който са си устроили, никога няма да бъде неин.
Под снимката има само един коментар, защото Мерин я е публикувала преди петнайсет минути, но е от акаунт, който Макензи дори не знае, че съществува.
sebastiansdad76: Обичам те толкова много, мила. Наздраве за нас. Честита годишнина, любов моя. Наздраве и за следващите 40.
Мила. Дерек нарича Мерин „мила“, а Макензи — „миличка“. Досега не се беше замисляла колко много може да значи една сричка разлика между две толкова сходни думи.
Макензи трябва да спре да разглежда снимките им. Трябва да излезе от Инстаграм. И от къщата им. Също така трябва да отиде до тоалетната.
По дяволите всичко! Може поне да разгледа баните и тоалетните им.
Къщата е била изцяло ремонтирана и като начинаещ дизайнер на мебели, Макензи не може да не забележи изчистените линии и колко пълноценно е използвано свободното пространство. В един дом частите, които не са покрити с декорации, са също толкова важни, колкото и украсените. Стилът е традиционен, но с модерен привкус.
— Израснах в каравана — ѝ беше казал Дерек първата вечер, когато спаха заедно. Бяха в Чедърбрук Лодж, голи, с преплетени крака. — Нямахме нищо. Абсолютно нищо. Баща ми си тръгна, когато бях на две, и остави майка ми сама с три момчета, които трябва да отгледа. От тримата аз бях най-малкият. Никога не съм имал нови дрехи. Или ново колело. Никога не съм имал нищо ново. Бяхме гладни през цялото време, защото храната не ни достигаше.