— Еха! — отвърна Макензи и докосна ролекса му. — Я се виж сега.
— Точно затова съм толкова взискателен към начина на живот, който водя. — Дерек целуна връхчетата на пръстите ѝ. — Обичам скъпи дрехи. Да имам скъпа кола. Пари в портфейла си, въпреки че използвам кредитни карти за всичко. — Той притихна за миг. — Но предишният ми живот е това, което ме мотивира. Това, което ми помогна да стигна дотук.
Той се завъртя върху нея, притискайки голото си тяло в нейното, при което краката ѝ се разтвориха несъзнателно. Вече бяха правили секс, но Дерек беше готов за още. Той се взря в очите ѝ.
— Харесва ми, че не познаваш онази част от мен. Харесва ми, че ме познаваш само като човека, който съм станал, а не който съм бил. Харесва ми, че нямаме минало заедно.
Разбираше го напълно. Макензи много добре знаеше какво е да искаш да преоткриеш себе си в нова светлина, но също така знаеше, че невинаги е лесно, особено когато семейството ти и старите ти приятели започнат да приемат промяната лично.
— С теб не споделяме двайсет години, изпълнени с грешки — прошепна той и тя усети как прониква в нея. Разтвори краката си още повече и постави длани върху дупето му, притискайки го към себе си. — Ти си като празен лист и нямаш ни най-малка представа колко много се нуждаех от нещо подобно.
Не трябва да си психолог, за да схванеш, че Макензи е вид бягство за Дерек. Връзката им винаги е била ясно разграничена от останалия му живот. Когато е с нея, Дерек не говори за жена си, изчезналия си син, тази къща или за което и да е от нещата, за които се чувства длъжен и отговорен да говори с някой друг.
Само че Макензи не може да разбере защо някой би искал да избяга от всичко това. Ах, ти, клетият богаташ!
Къщата е великолепна. Високи тавани, подове от масивно дърво и лампиони, които вероятно струват повече от наема ѝ. Самото място вони на пари. Тя се чуди дали тоалетната е до задното антре, но до него е пералното, което пък се оказва най-изисканото, което някога е виждала. Има огромна пералня и сушилня, както и вградени шкафове, където вероятно държат всичко, което може да създаде усещане за претрупаност — прах за пране, препарати за почистване и други подобни.
Какво невероятно удоволствие и лукс би било да имаш собствено перално помещение като това, което не трябва да споделяш със стотици други наематели.
В задното антре вижда три етажерки, на всяка от които стои името на собственика ѝ, внимателно изписано върху дървена табелка. Тази в дясно е на Дерек. Тази в средата е на Себастиан.
Себастиан. Еха. Палтото му все още виси там, а гумените му ботушки са прилежно сложени под него; в кошницата пък има раничка с анимационни кученца. „Пес патрул“. Макензи се усеща, че е протегнала ръка към палтенцето, но се спира. Не. Не бива да го докосва. Не е правилно.
Пикочният ѝ мехур е пред пръсване и тя излиза от антрето и продължава обиколката си, чудейки се какво би променила от интериора, ако самата тя живееше тук с Дерек.
Всъщност — почти нищо. Мерин имаше безупречен вкус.
Изкачвайки се към втория етаж, Макензи спира на витото стълбище, за да разгледа снимките на стената. Всички са на сина на Дерек и Мерин. На всички тях той е на различна възраст. Последната, която е до предпоследното стъпало, вероятно е най-скорошната. На нея Себастиан носи същия пуловер с еленче, който носи и на снимката от плаката, но на тази снимка е седнал в скута на Дядо Коледа, с огромна усмивка на лицето. Макензи чак сега осъзнава колко ужасяващо е случилото се. Лесно е да не мисли за такива неща, когато Дерек отказва да го обсъжда, но тук в къщата им, открива друга негова страна, която никога няма да познае или види. Той е баща, загубил детето си. И е женен за майка, която е загубила детето си.
Макензи се взира в снимката и си спомня, че Себастиан бе отвлечен в събота една седмица преди Коледа. По онова време вероятно вече са имали украсена елха, която се е извисявала в предната всекидневна, така че да я видят и съседите. Вероятно бяха приключили с празничните си покупки, а повечето подаръци бяха опаковани и готови, скрити, за да ги сложат под елхата на Коледа. Но вместо да се събудят от звука на малки крачета, които шляпат по дървения под и стълбището, и въодушевени викове от множеството подаръци под дървото, къщата бе останала тиха. Малкото момченце го нямаше, за да отвори подаръците. Малкото момченце го нямаше въобще.
На Макензи започва да ѝ се гади и тя си поема няколко дълбоки глътки въздух.