Макензи няма място тук.
Време е да си върви.
Глава 20
Макензи не знае как да включи алармата и я оставя така. Излиза също толкова тихо и внимателно, колкото е влязла. Това, което току-що бе направила, е безразсъдно и глупаво и тя никога повече не може да си позволи да загуби контрол по този начин.
Във въздуха мирише на дъжд и Макензи решава да повърви малко, за да проясни съзнанието си. Пол, последният ѝ бивш, живееше в Бойзи, в квартал, подобен на този. Тихо и претенциозно предградие, където живееха основно бели. Макензи го видя за последно три седмици след като пияната му жена се появи у тях и се опита да я избута в апартамента ѝ. Пол вече се беше опитал да скъса с Макензи по телефона, но тя се беше възпротивила. На свой ред той ѝ бе предложил десет хиляди долара като „прощален подарък.“
Сякаш беше достатъчно.
Няколко вечери по-късно Макензи застана пред къщата на Пол. Плачеше и го молеше да не я изоставя, докато се преструва на пияна и наранена. Жена му и дъщерите му си бяха у дома и той пребледня като платно в мига, в който отвори вратата и я завари на прага си. Бързо затвори вратата зад себе си и я дръпна рязко настрани от къщата, където храстите и мракът нямаше да позволят на никого да ги види.
— Какво правиш тук, по дяволите? — изсъска Пол.
Пръстите му бяха сключени здраво около ръката ѝ и няколко дни по-късно Макензи щеше да забележи, че са оставили следи там, където са се впивали в нежната ѝ кожа. Досега винаги се държеше мило с нея, внимателно дори. Наистина беше невероятно колко много сила може да събере човек, който се чувства застрашен.
— Причиняваш ми болка — измрънка тя и той я пусна.
— Не можеш да идваш тук — погледът му бе изпълнен с толкова гняв, че можеше да разцепи дори камък. — Имам семейство, Макензи.
— Искам да сме заедно. Обичам те. — Тя посегна към ръката му. — И ти ме обичаш.
— Никога не е било любов — отвърна той, отстъпвайки назад. — Сега го осъзнавам. Бях нещастен и имах нужда някой да… да ме накара да се почувствам отново желан. С Леа започваме терапия и ще се опитаме да спасим връзката си. Съжалявам. Сега те моля да си вървиш. Децата ми са вътре.
— Значи това е краят? — Макензи го изгледа. — Вече не съм ти нужна, затова ще ме изхвърлиш от живота си. Като отпадък?
Пол омекна и за секунда Макензи се почуди дали не е преиграла. Нямаше никакво желание да спасява връзката им, нито пък да го спечелва обратно. Всяко подобие на привличане се беше изпарило в мига, в който слюнката на пияната му жена се беше озовала върху лицето на Макензи. Не. Това, което наистина искаше, бе да приключи връзката им по нейния начин.
Да ѝ се плати толкова, колкото заслужава.
Пол изправи гръб, а изражението му застина.
— Това, което исках от теб, Кензи… вече не ми е нужно. Не се опитвам да те нараня, но не мога да ти дам нищо. Сега те моля да си вървиш. Трябва да си вървиш.
Погледът ѝ се премести от къщата му върху близката алея, където бяха паркирани беемвето и ягуарът му.
— Сигурно обичаш да спиш с момичета, два пъти по-млади от теб, а после да ги захвърлиш, когато жена ти разбере за малките ти закачки — започна тя. — Да парадираш с парите си, за да ги впечатлиш и задържиш, а накрая да се отнасяш с тях като с курви.
— Какви момичета? — Пол се намръщи. — Няма други момичета. Ти си единствената и аз никога не трябваше…
— Предложи ми десет хиляди долара, за да не те търся повече. Въобще замисли ли се как ме накара да се почувствам?
Той стоеше като попарен.
— Знам, не биваше да ти предлагам…
— Искам петдесет.
Пол премигна.
— Моля?
— Петдесет хиляди — повтори Макензи, — и повече никога няма да ме видиш. След всичко, което ми причини, това е най-малкото, което можеш да направиш, за да ми се реваншираш донякъде. Да не говорим за жена ти, която крещя като луда на мен и съквартирантката ми, а накрая аз излязох лошата. Ти започна всичко, Пол. Ти си този, който е женен и има семейство. Ти предаде жена си — не аз, и тя хвана теб. Знаеш ли какво щяхме да правим сега, ако жена ти не беше разбрала за връзката ни? Секс, Пол, това щяхме да правим. И макар да е много хубаво, че се опитвате да работите над отношенията си, няма да те оставя да се измъкнеш толкова лесно.
Пол съвсем се стъписа, но само след секунда объркването му прерасна в нужда да се защити:
— Шегуваш се, нали? Няма да ти дам петдесет…
Макензи се отдалечи от него и тръгна през мократа морава обратно към входната врата на къщата. Той я застигна точно навреме. Хвана я за ръката тъкмо когато щеше да натисне звънеца и я придърпа към себе си.