— Добре, ще ти платя — изсъска. — Само се махни оттук, по дяволите!
— В брой. Още утре. Коя банка ползваш? — след като чу отговора му, Макензи добави: — Ще те чакам на ъгъла пред банката в девет и половина. Бъди точен. Ако не се появиш, ще се върна тук и ще чакам, докато жена ти не дойде. И ако съседите ти ме питат коя съм, ще им кажа точно какво сме правили. Мамка му, ще им покажа дори снимки. Знаеш ли, че имам десетки твои снимки, Пол? Да, аз съм една от онези тъпи милениъли, които снимат всичко и всички, и те имам на немалко снимки как спиш гол до мен. Не беше забелязал, нали? Като нищо ще започна да ги публикувам във Фейсбук и Инстаграм, докато не ти съсипя живота, както ти съсипа моя. Ти ми разби сърцето, кретен такъв!
Тя се обърна да си върви. Знаеше отлично, че нито една дума не е вярна. Нямаше намерение да се връща. Никога. Нямаше снимки. А той не беше разбил сърцето ѝ. Малкият ѝ блъф или щеше да проработи, или нямаше, и единственото, което ѝ оставаше, бе да чака.
На следващата сутрин Пол се появи на ъгъла пред банката точно в девет и половина. Натика някакъв издут плик в ръцете ѝ. Нито я поздрави, нито я погледна дори.
— Сега ме остави на мира, Макензи — каза само и си тръгна.
Тя се прибра веднага. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от вълнение. У дома разпиля парите по леглото си. Първия път ги преброи набързо, после по-бавно, наслаждавайки се на усещането на банкнотите между пръстите си. Петдесет хиляди долара. Никога не беше виждала толкова много пари накуп и усещането беше неописуемо.
Обади се на Джей Ар.
— Той ми плати — каза тя без предисловия, веднага щом той ѝ вдигна. Можеше да си представи гримасата му.
— Това е моето момиче — отвърна Джей Ар. — Не ги харчи наведнъж.
Тя си задели петнайсет хиляди за разходи и следващата семестриална такса, а с останалото щеше да покрие разноските на майка си за една година в хосписа „Оук Медоус“.
Три месеца по-късно Макензи се сблъска с Пол на Фестивала на храната в Сиатъл, където работеше в едно камионче за тако. Родителите му живееха в Сиатъл и вероятно за това беше дошъл тук. Той пребледня, когато я видя, пристъпвайки напред, за да поръча, но все пак си плати за шестте такота и се престори, че не я познава. Макензи го проследи с поглед как отива при семейството си и им дава храната.
Пол не се обърна нито веднъж.
Тя издишва дълбоко, оставяйки спомена за него да избледнее. Трябва да се съсредоточи върху Дерек, който е много по-богат от Пол, но досущ като него се опитва да възстанови отношенията с жена си. А дори нямаше смелостта да скъса с нея очи в очи. Щом всичко е приключило… така да бъде! Но преговорите тепърва започваха.
Беше изминало известно време, откакто излезе от къщата. Беше решила, че ще хване такси на Бродуей и колкото повече се приближава към трафика, толкова повече се смаляват къщите около нея. Зловещото усещане, че някой я наблюдава, се завръща. Макензи изважда телефона си и го задържа за секунда в ръка, когато чува шумолене зад себе си. Бдителна и изплашена, тя спира и се обръща, но отново не вижда никого. Мамка му, въпреки че вижда само празния тротоар, тя продължава да има чувството, че някой все пак я следи. Кожата ѝ направо настръхва, сякаш подложена на натиска на нечий нежелан взор. Закрачва отново, този път по-бързо.
Нечий глас долита откъм мрака:
— Хей!
— Кой е там? — пита Кензи. Мрази, когато гласът ѝ звучи писклив и уплашен. — Ехо?
Нещо се насочва към нея, след което високата, издължена сянка се превръща в човек. Тялото ѝ е сковано, но слабата улична лампа осветява лицето му и тя осъзнава, че е някой, когото познава.
— Джулиан! — възкликва Макензи, когато най-накрая може да види лицето му ясно. Коленете ѝ почти се подкосяват от облекчение. — Боже мой, изкара ми акъла! Какво правиш тук?
— Търся те — отвръща той.
Не си спомня кога за последно се видяха. Може би преди година, дори повече. Той пристъпва към нея с отворени обятия, сякаш да я прегърне. Цялата ситуация е някак странна и Макензи инстинктивно отстъпва назад. Какви ги върши този? Никога не са се прегръщали преди. Този пич не обича дори да се ръкува. Пада си гермофоб, който винаги разнася пакетче с мокри антибактериални кърпички в джоба си. Тази вечер носи ръкавици. Само че не е студено.
— Джей Ар с теб ли е? — пита Макензи.
Джулиан не отговаря и вместо това се усмихва.
Последното, което тя си спомня, е как ръката му се обвива около челюстта ѝ, последвана от силно пукане, при което коленете ѝ се подкосяват и ѝ причернява пред очите.