— Обичам те — посяга към ръката ѝ и я целува по дланта.
Жестът е толкова интимен и нежен, и Мерин не може да си спомни кога за последно съпругът ѝ се е държал така с нея.
— И аз те обичам — отговаря му тя.
Дерек излиза, но преди Мерин да успее да затвори зад него, той я притиска към стената. Устните му търсят нейните, докато пръстите му танцуват из косите ѝ и всичко е чудесно, романтично и в реда на нещата.
Мерин го изчаква да тръгне, за да заключи вратата и да започне малкия си ритуал, който спазва при всяко завръщане от почивка. Преглежда писмата си, полива цветята на първия етаж и проверява орхидеята, която стои царствено в средата на кухненската маса.
Масата е нейният трон вече цяла година и половина. Мерин си спомня деня, в който получи цветето. Дерек беше завел Себастиан на плуване последната събота на ноември, точно преди Деня на благодарността. След това двамата се отбиха в „Хоул Фуудс“, за да купят пуешки бекон, маринован в кленов сироп, който и тримата обожаваха. Себастиан обичаше да пазарува, защото родителите му рядко отказваха да му купят каквото си поиска, стига да беше здравословно. Мерин тъкмо беше привършила кафето си, когато чу вратата на гаража да се отваря. Миг по-късно Себастиан влетя в кухнята, едва държейки в малките си ръчички огромна розова орхидея в сива керамична ваза.
— Виж, мамо! — Себастиан беше невероятно горд с избора си. — Татко каза, че може да ти купим цвете. Любимият ти цвят е! Аз я избрах!
— Ооо, Бас, толкова е красива! — Мерин взе цветето от ръчичките му. — Много ми харесва. Това подарък за мен ли е?
— Татко каза, че си красива и трябва да ти купим красиво цвете, затова ти избрах едно, защото розовото ти е любимо. — Себастиан целият сияеше.
Мерин се наведе да го целуне по носа.
— Прав си, розовото е любимият ми цвят. Благодаря, любов моя. Къде искаш да я сложим?
— Тук, на масата в кухнята, защото трябва да я поливаш всеки ден, иначе дамата в магазина каза, че ще загине. — Той свали палтенцето си и го остави да се свлече на пода.
— Не всеки ден — засмя се Мерин. — Ако я поливам всеки ден, ще се удави. Хей, господинчо, къде трябва да си закачаме палтата?
Той изтича в антрето, за да закачи палтото си. В това време Дерек влезе в кухнята, натоварен с пълни чанти с продукти: пържоли, авокадо, банани, прясно изпечени бейгъли, бисквити с овесени ядки и кроасани с шоколад. Мерин повдигна въпросително вежда, а той ѝ се усмихна глуповато.
— Знаеш, че не мога да купя само едно нещо — рече Дерек и я целуна. — Малко се поувлякохме.
— Тате, дадох цветето на мама — каза Себастиан.
— Точно така. — Мерин вдигна сина си и той веднага обви крачета около кръста ѝ и ръчички около врата ѝ. Тя обсипа косицата му с целувки, благодарна, че все още е на такава възраст, че не избягва целувките на мама. — Обещавам да се грижа за него, Бас.
Мерин беше спазила обещанието си. Орхидеите са издръжливи, но претенциозни цветя. През първите седмици след изчезването на Себастиан, тя съвсем забрави да я полива и всички цветове увехнаха. Дерек се канеше да я изхвърли, но тя го спря:
— Да не си посмял! — изкрещя Мерин, когато го видя да слага цветето в боклука. — Да не си посмял да го изхвърлиш!
— Аз просто…
— Дай ми го!
Мерин грабна саксията. Отстрани сигурно приличаше на луда. Очите ѝ бяха разширени от ярост, половината ѝ коса беше хваната на кок, а другата беше разпиляна по раменете ѝ. Почти не беше спала и не се беше къпала с дни.
— Погледни тези стръкчета, все още са зелени. Ще цъфне отново. Просто трябва да го поливам. Знам, че когато започна да го поливам, ще живне. Убедена съм, че ще живне.
След това се разпадна на хиляди парченца, притисна орхидеята към гърдите си и избухна в неудържим плач. Дерек остана там, парализиран; не знаеше какво да каже. Най-накрая я остави и излезе от страничния вход. След това отиде в гаража и все качи в колата. Изчезна, както всичко хубаво от живота ѝ.
Но сега отношенията им са по-различни. Нещата помежду им са се подобрили. Тя вече не е истерична и неутешима, а той не е скован и безпомощен. Не е сигурна как да определи отношенията им в момента, но със сигурност има напредък. Както казва доктор Чен: „Дори един милиметър е от значение, когато се опитваш да продължиш напред.“
Орхидеята беше продължила напред. Когато тръгнаха за Уислър, стъблото и листенцата ѝ бяха зелени и здрави, но сега…