Мерин забелязва нещо и се навежда напред, внимателно оглеждайки стъблото, за да се увери, че не ѝ се привижда. Да, ето го. Малко розово венчелистче се подава от неразцъфнала пъпка. Орхидеята, която Себастиан ѝ беше подарил, е цъфнала отново. В същия момент Мерин усеща как в сърцето ѝ разцъфва болезненият цвят на надеждата.
„Аз я избрах, мамо.“
Тя получава съобщение от Сал.
Жива ли си?
Има стотици начини, по които Мерин може да отговори, защото днес този въпрос не е обикновен. Със Сал бяха спали заедно и все някога трябва да го обсъдят. Сал знае, че е ходила до Уислър с Дерек и сигурно се чуди какво означава това за него. За тях. За Мерин и Сал.
За момента тя решава да избере по-лесния изход. Отговаря като по-младото поколение и вместо думи му изпраща емотиконка.
Сърчице.
Мерин и останалите от групата имат общ чат, за да си изпращат съобщения при нужда. Срещите им имат ефект само когато не се виждат на живо. Споделят чувствата си само когато се събират в магазина за понички на Франсис. Не излизат заедно да пият коктейли, не ходят на ресторант, още по-малко пък да си пишат имейли, за да проверят как се чувстват останалите.
Затова е странно, че Саймън ѝ се обажда. Не ѝ пише. Обажда се. Мерин не е чула кога е звъннал телефонът ѝ, защото водата в банята беше пусната докрай, но когато се връща, за да си вземе хавлия, вижда името му, изписано на екрана.
Тя се взира в телефона и се двоуми дали да вдигне. Саймън едва ли има да ѝ каже нещо хубаво, а тя не е сигурна, че може да се справи. За първи път от толкова време, Мерин се чувства… нормална. Днес тя иска да задържи това усещане, колкото може по-дълго. След това си спомня, че и детето на Саймън е изчезнало. Нещо, за което може да говори само с шепа хора в целия свят, и Мерин е една от тях. Тя посяга към телефона си и се връща в банята, като натиска копчето, за да му вдигне.
— Мерин, благодаря на бога, че вдигна! — казва Саймън. — Звъннах ти преди няколко минути, но ти не вдигна…
Гласът му е някак различен. Не звучи нито тъжен, нито депресиран, звучи… стресиран. И нервен.
— Здравей, Саймън. Всичко наред ли е?
Тя се обляга на ръба на леглото и си събува чорапите. Двукрилите врати към банята са отворени и Мерин ясно може да види ваната. Още не се е напълнила, защото е огромна, и вероятно ще ѝ трябват поне пет минути.
— Как си? Добре ли си?
— Франсис ми се обади току-що. Мерин… намерили са Томас.
Тя чува думите, но не може напълно да осъзнае какво ѝ казва Саймън. Единият ѝ чорап виси на крака, а Мерин не може да помръдне.
— Какво каза? — пита тихо.
— Сутринта от полицията са се обадили на Франсис, че са намерили Томас. — С всяка дума гласът на Саймън притихва все повече и повече.
И тогава Мерин осъзнава точно какво ѝ казва той. Гърлото ѝ се свива и тя осъзнава, че не може да диша.
— Боже мой… — Мерин се задавя. — О, Саймън… О, не…
— Намерили са тялото му в комуна в Стоктън.
— Калифорния?
— Не знам всички подробности, но… знам, че е приел свръхдоза. Минали са няколко дни, преди да го намерят. Другите са си мислили, че спи. Не е носил лични документи в себе си, но е имал татуировка „Франсис“ на китката си. Няколко от другите наркомани са потвърдили, че се е представял с името „Томи.“
— Кога е… — Мерин не може да довърши изречението.
— Преди две седмици — отговаря Саймън. — Трябвало им е време да го идентифицират. Не е било от първостепенно значение.
Мерин се свлича на килима до леглото. Ръката ѝ трепери и тя едва задържа телефона до ухото си. Цялото ѝ тяло е като направено от желе. О, боже, о, Франсис! Горкичката Франсис.
— Защо Томас не ѝ се е обадил? Защо просто не се е прибрал вкъщи?
Двамата със Саймън знаят, че не търси отговори на тези въпроси. Няма отговори. Само още въпроси и още болка.
— Не знам. — Гласът му трепва. — Не знам, Мерин.
— Къде е Франсис сега?
— Обади ми се от летището — отвръща той. — На път за Стоктън. Трябва да отиде в моргата и да го разпознае и… да върне тялото му у дома.
Боже…
— Трябва да ѝ се обадя.
— Тъкмо щеше да се качва в самолета за Калифорния, когато ми се обади, но непременно я потърси, след като кацне. Сигурен съм, че ще се радва да те чуе.
— Лайла знае ли?
— Вече да. Обадих ѝ се, докато се опитвах да се свържа с теб.
— Трябва да сме до Франсис, когато се върне. — Хиляди мисли се блъскат в съзнанието на Мерин. — Нека се разберем да се видим. Тя може да има нужда от помощ за погребението…