Дерек беше спасил Мерин за втори път, дори и да не го знаеше.
Животът им се беше превърнал в поредица хубави и ужасни мигове, и отрязъците на пълно вцепенение помежду им.
Когато излиза от ваната половин час по-късно, кожата ѝ е порозовяла от топлата вода. Облича си меката хавлия и най-накрая успява да се принуди да се обади, въпреки че толкова се страхува. Предпочита да направи всичко друго, но не и да звънне на Франсис.
Издишва от облекчение, когато е пренасочена към гласова поща. Знае, че ако Франсис ѝ беше вдигнала, Мерин щеше да се разпадне на малки парченца. Оставя ѝ съобщение и я моли да ѝ се обади, когато се чувства готова.
— Обичам те — добавя Мерин. — Обади ми се, когато имаш нужда. Когато и да е. Ужасно съжалявам, Франсис. Толкова много съжалявам.
Тя затваря. Завладяна е от ужасяващо усещане за безпомощност. В този момент това е единственото, което Мерин може да направи за Франсис. Никой не можеше да разбере урагана от чувства, които Франсис изпитва сега. Никой не знае от какво се нуждае тя. Няма наръчници за такива неща.
Мерин хвърля телефона върху завивките на леглото си. Бръснарските ножчета я очакват скрити под купчината хавлии. Тя може да се върне във ваната и да…
Но няма да го направи. Има други начини, по които може да се самонарани.
Мерин взема лаптопа си и сяда на леглото. Влиза в сайт, в който не е влизала от много време насам, защото беше обещала на доктор Чен да не го прави. Можеше да я вкарат в затвора. Тъмната мрежа е незаконна. Има причина да трябва да прибегнеш до много пренасочвания и пароли, а после още пренасочвания и още пароли, преди да стигнеш до сайтовете с деца.
Себастиан има малко, тъмнорозово родилно петно във формата на лунен сърп от вътрешната част на бедрото. Мерин направо се беше вманиачила. Взираше се с часове в стотици ужасяващи снимки, търсейки някакво доказателство, че синът ѝ може да е сред тези деца. Тя така и не го намери, но с всяко ново търсене имаше чувството, че губи частица от себе си. Нямаше човешко същество, което би оцеляло, след като види подобни снимки.
Такива места бяха предназначени само за чудовища.
Но тя имаше нужда да продължи да търси. Беше като хипнотизирана. Ако синът ѝ беше сред тези ужасяващо малтретирани деца, тя трябваше да знае.
Колкото повече търсеше, толкова повече пиеше, а колкото повече пиеше, толкова повече таблетки вземаше. Самоунищожителното ѝ търсене продължи с месеци, преди най-накрая да признае тайната си на доктор Чен. Той реагира бурно.
— Ако някога пак почувстваш нужда да потърсиш там, запитай се най-напред кое те кара да се чувстваш по този начин — каза терапевтът ѝ. — Приеми, че тревожността ти те лъже, заблуждавайки те, че трябва да направиш точно това, за да почувстваш, че имаш някакъв контрол над ситуацията. Тревожността и депресията могат да бъдат изключително убедителни, но не ги слушай. Снимките на тези деца няма да ти помогнат да се почувстваш по-спокойна, Мерин. Те само влошават нещата още повече. Това, което си правила досега, е равносилно на емоционално самонараняване и аз съм много, много, много разтревожен за теб.
Доктор Чен е прав донякъде. Тревожността и депресията могат да те подлъжат. Но ситуацията не е извън нейния контрол. Тя включва компютъра и се вглежда в ръцете си. Напълно нормално изглеждащи ръце — здрави, силни, които умело боравят с ножицата, за да превърнат нещо обикновено в нещо красиво. Ръце, които готвят, чистят, прегръщат, притискат, галят и показват любовта ѝ. Ръце, които жестикулират, докато говори, и я предпазват, когато трябва.
Същите ръце, които бяха пуснали малкото ѝ момченце в пълния базар онази събота преди Коледа.
Дълго беше мислила какви ужасни неща са се случили на Себастиан, след като го отвлече Дядо Коледа. Беше видяла достатъчно статистики и знае какво се случва с децата на неговата възраст, които не са намерени в първите двайсет и четири часа от изчезването им. Вероятността да са мъртви е наистина голяма. А ако не бяха, ги очакваха още неописуеми ужаси.
Всичко е по нейна вина. Всичко. Дори това, което му се беше случило после. Проклетите ѝ ръце! Защо го беше пуснала? Изкушаваше се да ги среже, но тогава Дерек се прибра с картичка за годишнината им и я попита дали могат да започнат отначало.
— Ти… се прибра — беше единственото, което успя да му каже.