Мерин сяда до Саймън и Лайла на втория ред. Почти е невъзможно да не се взират в тъмното лакирано дърво на ковчега, поставен пред олтара. Купища цветя го обграждат от двете страни, а върху капака са поставени две снимки на Томас.
— Франсис се справя феноменално — прошепва Лайла, дъвчейки палеца си. — Мислех, че ще се срине съвсем.
— Аз също.
Мерин е изненадана. Мислеше, че Франсис, че ще е в шок и няма да е на себе си. От това, което вижда обаче, приятелката ѝ изглежда някак спокойна.
Тримата се взират в ковчега. Франсис е поискала да го затворят. Над лакираното дърво са поставени две снимки, на които Томас Пейн изглежда съвсем различно. Снимката вляво е същата, която Мерин е виждала толкова много пъти. Когато говореше за сина си, Франсис показваше именно нея, а всяка година на рождения му ден, я споделя във Фейсбук профила си. На тази снимка той е на петнайсет години, на прага на възмъжаването, с красиви прави зъби и акне по брадичката. Рижата му коса, каквато имаше и майка му, е прикрита старателно под бейзболна шапка на „Моряците“, която подчертава чертите на лицето му.
На снимката вдясно Томас е вече мъж. Мерин не е виждала тази снимка и няма ни най-малка представа кога е направена и откъде я е намерила Франсис. На нея Томас е вече мъж, с изсечени скули, но лицето му е някак хлътнало, а рижата му коса е обръсната почти цялата. Облечен е с мръсни дънки и черна тениска и се е подпрял на някаква тухлена стена. Изглежда болезнено слаб, кожата му е суха, между напуканите му устни виси цигара, а погледът му изглежда някак празен. Човек лесно би го сбъркал за трийсет и четири годишен, въпреки че беше на едва на двайсет и четири. Чертите на лицето му издават колко красив млад мъж е можело да стане, но деветте години, през които е приемал наркотици, са оказали своето влияние. Може би затова Франсис е решила да покаже и тази снимка. Мерин не познава друг човек, който е толкова прям, колкото Франсис. Вероятно не е искала да залъгва нито себе си, нито околните, че синът ѝ отдавна не изглежда като момчето, което е бил, преди да изчезне.
— Може ли да седна при вас?
Гласът изтръгва Марин от унеса ѝ. Джейми, най-новият член на групата, стои в края на реда. Марин почти не я разпознава. Тя носи прилепнала черна рокля и високи токчета, а косата ѝ е оформена в прическа и изобщо не прилича на скапаната бъркотия, която беше първият път, когато се запознаха. Мерин не ѝ се беше обадила да ѝ каже за погребението; може би е била Франсис, или пък Джейми е видяла коментари за събитието в групата им във Фейсбук.
— Разбира се. — Мерин преглъща изненадата си и се обръща към Лайла и Саймън. — Джейми е тук. Направете малко място.
След това се обръща към Джейми и пита:
— Как си?
— Никога не съм знаела как да отговоря на този въпрос. — Гласът на Джейми е тих и тя вдига ръка, за да поздрави Лайла и Саймън. — Имам чувството, че ако кажа, че съм добре, хората ще се зачудят: „Сигурна ли си? Нали детето ти е отвлечено“. Ако пък отговоря, че се чувствам ужасно, става неловко и на всички им се приисква да не бяха питали.
— Аз казвам „справям се“ — отвръща Мерин с топла усмивка, защото знае много добре как се чувства Джейми. — От една страна, показва на хората, че преминавам през труден период, но в същото време не значи, че съм добре или зле.
— Справям се — повтаря Джейми. — Харесва ми.
Разговорът замира за няколко минути, след което тя продължава:
— За малко да не дойда.
— Франсис нямаше да ти се сърди.
— Трябваше да го видя. Заради себе си. — Джейми говори повече на себе си, отколкото на Мерин. — За деца като нашите има точно три възможни изхода — или остават в неизвестност завинаги, или се връщат при нас, или ги намират мъртви. Трябваше да видя със собствените си очи как изглежда един от вариантите, за да се… подготвя.
„Чудна благодат“ зазвучава на пианото и няколко от опечалените шъткат на Мерин и Джейми да замълчат. След това свещеникът приканва всички да отворят книгите си с химни, за да се включат в песнопението, но Мерин знае думите наизуст и оставя книгата на мястото ѝ.
— Мразя такива места — Лайла прошепва на Мерин, когато свещеникът заема мястото си на подиума. — Знам, че е егоистично, но църквата е последното място, където бих искала да бъда. Не искам да съм тук.
— Знам — отговаря тихо Мерин. — Но дойдохме да подкрепим Франсис. Това е най-малкото, което можем да направим за нея.
Поменът е в „Големите дупки“. Вратата е отключена, но има табелка „Затворено“. Франсис е поръчала сандвичи и зеленчукови хапки, които определено не могат да се сравняват с поничките и кафето ѝ, но всеки е напълнил чинията си. Мерин познава някои от хората, които са дошли. Когато се присъедини към групата, те идваха на срещите, но постепенно се отказаха. Гостите поздравяват и изказват съболезнованията си, а после млъкват пред Мерин и другите от групата за терапия. Независимо от причините, заради които са спрели да идват, те очевидно не се чувстват комфортно тук. Сега седят в другия край на стаята.