— Хъшлаци — крещеше той. — Проклети малки хъшлаци!
Хъшлаците не изчакаха развръзката, а се втурнаха към изхода така, като че ли цял рояк зли духове бе по петите им.
— Вината обаче съвсем не беше моя — каза Размус, когато най-сетне се намериха на сигурно място. — Кълна се, че животното му с животно побягна от чиста проклетия!
Понтус му отвърна с ново изпръхтяване.
— Как само не умрях — рече той. — Как само не умрях!
Той все още се тресеше от смях. Но когато приключи със смеха, погледна изпитателно Размус.
— И какво ще правим сега?
— Трябва да измислим нещо — отговори Размус.
Всъщност би трябвало да се прибират вкъщи. Вече беше време за лягане; започваше бавно и да застудява, и парите бяха профукани. Но те не се осмеляваха да поемат ужасния риск да си тръгнат, когато все още можеха да видят нещо, което са пропуснали, нещо, за което не са нужни пари. Това бе единственият им панаир през годината и щяха да останат толкова дълго, колкото бе възможно. Излезеш ли през въртящата се врата, не можеш да влезеш обратно. Направо си бе непостижимо да се приберат у дома си и да легнат да спят, преди да са видели всичко до най-малката подробност.
— Трябва да направим една разходка до караваните — предложи Размус. — Все пак интересно е да се види как живеят такива панаирджии.
Понтус веднага се съгласи.
— Във всеки случай аз съм гладен — призна си той. — И съм гладен от сума време.
— Купи си една топла наденичка — подхвърли злъчно Размус.
Понтус кимна.
— Да, или свали луната и я изхрускай цялата, какво ще кажеш?
И двамата въздъхнаха. Една топла наденичка без съмнение би била най-правилното решение сега. Една топла, прекрасна наденичка с много горчица.
Стояха толкова близо до въртележките, че въздухът от тяхното кръжене свистеше право в ушите им, но момчетата не го чуваха. Те с копнеж се бяха втренчили в продавача на наденички, който минаваше в този момент с количката си покрай тях.
Тогава Понтус изведнъж се наведе и вдигна нещо от земята.
— Мога спокойно да си купя една наденичка, ако още държиш на това — каза той ухилен и показа лъскавата монета от една крона.
Размус ококори очи. Цяла вечност двамата стояха и съзерцаваха прехласнато паричката. Колко странен все пак беше животът… Препускаха като безумци из целия панаир, за да измолят от Прик петдесет йоре, а просто е трябвало само да се наведат и да събират крони по земята! Имаше толкова много заможни посетители на панаира, които се мотаеха наоколо и губеха тук и там пари без и въобще да се замислят за това. Истинският притежател на едната крона за щастие бе погълнат от тълпата. Той не би и могъл да намери монетата, дори ако я търсеше.
Очите на Понтус засвяткаха.
— Казваш топла наденичка? Ако предпочиташ, би могъл да хапнеш сандвич или нещо друго, само кажи. Мога да събера още пари от земята.
Но Размус беше изключително доволен от топлата наденичка. Двамата изхвърчаха като стрели след продавача. Той беше спрял с количката си съвсем близо до входа и около него се тълпяха доста хора. Размус и Понтус се подредиха на опашката. Започнаха да се ръгат един друг в ребрата, само защото им бе станало скучно. Нещо в техните тънки, жилави момчешки тела изискваше непрекъснато да се ръчкат и боричкат, или да хвърлят нещо — камък или все едно какво — само и само да не стоят мирно и кротко. И същевременно неспокойните им очи проследяваха всичко, което се случваше наоколо.
— Погледни само онзи там — изведнъж рече Размус. — Що за безобразник е той?
Безобразникът беше мъж, който в този момент влизаше през въртящата се врата на входа.
— Защо го наричаш безобразник? — попита Понтус. — Не изглежда чак толкова безобразно.