— Във всеки случай не е местен човек, не е от града — отсече Размус така, като че ли този факт сам по себе си вече беше някакво безобразие.
Не, той не приличаше на никого във Вестанвик, това отдалеч се забелязваше. Така небрежно бе отместил шапката си назад и изглеждаше толкова важен и самоуверен, като че ли целият панаир му принадлежеше. Проправяше си път, без да се бута в когото и да било, и веднага се озова при количката на продавача на наденички. Извади нетърпеливо от джоба си банкнота и я подхвърли на мъжа пред себе си.
— Две! Без горчица!
Всъщност момчетата бяха наред и го гледаха враждебно. А, ето значи какъв е този, прережда се! Безобразник бе най-точната дума за него! Имаше голяма, отвратителна уста, безобразникът му с безобразник, нагло присвити устни и очите му бяха някак си нахални и твърди, и напълно неопределени.
— Зло куче — измърмори Размус под носа си.
Чужденецът лакомо отхапа от едната наденичка и като премляскваше между думите, отправи към продавача на наденички следния въпрос:
— Тук трябва да има един гълтач на мечове, казва се Алфредо. Къде е неговата палатка?
Понтус, който току-що бе взел в ръка двете топли наденички, трепна целият, щом чу въпроса. Гълтачът на мечове се задаваше застрашително близо всеки път, когато някой споменеше името му.
Продавачът посочи палатката на Алфредо отсреща и чужденецът изчезна, без дори да поблагодари. Размус и Понтус веднага забравиха за него, тъй като сега бяха се съсредоточили върху по-важното… Наденичка! Прекрасна, кафява, уханна наденичка с горчица отгоре! Беше изискано наслаждение да се мотаеш наоколо с наденичка в ръка и да зяпаш хората. Да се шляеш и да си похапваш, за мъничко да се спреш пред стрелбището и да погледаш как някой изстрелва цяла серия сачми, да се спреш и да понаблюдаваш как здраво селско момче мята чукове по „Лукас“, да послушаш как момичетата се кикотят на синджирените люлки… и после изведнъж да забележиш, че всъщност си на път към караваните.
— Трябва да е голямо удоволствие да живееш така — въздъхна, изпълнен със завист, Размус.
Караваните изглеждаха толкова уютни, както бяха пръснати между люляковите храсти. Малките прозорчета излъчваха мека, приятелска светлина и просто подканяха да надникнеш и да видиш как изглежда всичко отвътре. Беше толкова погрешно да се живее в къща, която вечно си стои на едно и също място, Размус веднага разбра това. Не, къща, която пътува из света и е ту тук, ту там, ето това трябва да притежава човек!
— В края на краищата винаги можеш да се върнеш обратно във Вестанвик — каза Понтус.
— И да попиташ как е в училище — добави Размус.
Те се помотаха още малко насам-натам между караваните, като опитаха тук-таме да хвърлят по някой поглед през прозорците, които светеха. Разговаряха също за това в коя от всички каравани биха живели с най-голямо удоволствие, ако нещата се нагласяха толкова щастливо, че те двамата станеха панаирджии.
— В тази навярно — каза Понтус и посочи една боядисана в синьо каравана, която беше малко встрани от останалите, и досега не бяха я забелязали.
Те се приближиха отзад. Имаше малко прозорче с карирано червено перде, зад което струеше особено уютна светлина. Това без съмнение бе една каравана, в която с удоволствие биха живели. Но те искаха да зърнат как изглежда и отпред, преди да решат окончателно, и решително завиха зад ъгъла. Чуха един глас да казва:
— А, старият Ернст, не е възможно! Отново си навън и идваш тук?
Гласът на Алфредо! Но вече бе твърде късно да се върнат обратно. Двамината, които седяха на стъпалата, вече ги бяха забелязали и един гръмлив вик се понесе към светлото майско небе.
— Проклети малки хъшлаци, дойдохте и тук, за да гледате само с по едно око ли, или какво?
Алфредо се втурна да ги гони като разярен бик, а те хукнаха така, като че ли от това зависеше животът им. Но изведнъж чуха силен плясък, извърнаха глави и Понтус не успя да се сдържи и да не се разсмее, макар и безпомощен, и изпълнен със страх. Алфредо беше стъпил в един леген, който някакъв предвидлив добър дух бе поставил на пътя му, и сега лежеше пльоснат в цял ръст и втренчено гледаше подире им с кървясали очи.
Понтус не беше единственият, който се смееше. Смееше се и Ернст, гръмко и ясно.
— Голямо пране ли имаш? — питаше той.
И в същия миг някой се провикна от вътрешността на караваната:
— Идвай, яденето е готово, Алфредо!
— Хайде, направи го! — закрещя Размус, както препускаха. — Иди и изгълтай още няколко меча и тогава навярно любимият Алфредо ще си подобри настроението.