— Забеляза ли кой седеше до него на стъпалата? — попита Понтус, когато вече се бяха отдалечили на сигурно разстояние. — Безобразникът!
Размус ядосано кимна.
— Струва ми се, че всичко пасва добре. И двамата са еднакво зли.
— Ако още веднъж се изпречим на пътя на този Алфредо, той ще ни убие — допусна Понтус.
Размус мислеше същото.
— Със сигурност е най-добре да стоим колкото се може по-далеч от него.
Едва сега, когато Понтус шумно се прозя, Размус си погледна часовника.
— Ей, знаеш ли — рече той, — станало е десет и половина. Не беше ли преди малко все още девет?
Размус беше получил заповед в десет да си е у дома. Сега майка му вече ще се ядоса. Той много пъти бе опитвал да й обясни, че часовникът му прескача с по един час от време на време, но майка му твърдеше, че това са бабини деветини.
— По дяволите, сега вече трябва да препускам — каза Размус и хукна към изхода.
Брат Понтус отново галопираше подире му.
Мама беше истински побесняла, когато той се прибра толкова късно у дома. Размус хладнокръвно посрещна нахокването: всичко трябваше да върви по реда си и сега искаше да спи.
Той лежеше в леглото си, а Токер лежеше до него. Беше чудесно едно малко топло куче да се сгуши в теб, когато си се прибрал премръзнал в къщи. Мама твърдеше, имаш ли куче в леглото, губиш апетит, но това, мислеше си Размус, са само бабини деветини, а същото си мислеше и Токер. Той мушеше муцунката си в лакътя на Размус и доволно пръхтеше.
— Що за ден сме днес, Токер?
Токер отвърна с доволно ръмжене и навря муцунката си още по-навътре в Размусовата ръка.
— Ах, да, сряда — сам си отговори Размус.
Що за сряда беше! Като си помислиш само колко неща могат да се случат в един-единствен ден. Но това бе, защото имаше панаир. Утре беше четвъртък и за него с панаира бе свършено. Ама че скука ще настане!
— Търбух, книга, сирище и мрежа — повтори той мрачно в ухото на Токер.
После заспа.
Четвърта глава
Когато получи Токер, едва половин година след като постоянно се беше молил за това, даде най-големия обет: никой от семейството няма да има никакви задължения към неговото куче. Той сам от край до край ще се грижи за него.
Татко направи гримаса, изразяваща съмнение.
— И сам ще го извеждаш всяка сутрин? Надявам се не си мислиш, че можеш да пуснеш кучето в градината. То ще лае и ще буди съседите, и ще рови в лехите, и ще бяга, и ще се счепква с другите кучета.
— Разбира се, че ще излизам всяка сутрин с него, това даже ще ми доставя удоволствие — категоричен беше Размус.
— Сигурен ли си? — бе попитала мама. — В седем часа в неделя сутрин през зимата при минус двайсет градуса?
— И при силна виелица? — насмешливо бе попитала Прик и бе продължила: — И при такова време Размус ще излезе с едно куче?
— Представи си, той ще го направи — бе отговорил Размус.
Тогава получи Токер. И само когато сутрин в седем той се излежаваше в хубавото си легло, а Токер стоеше до вратата с онзи поглед, който трябваше да каже: „Какво, няма ли да излизаме вече?“, той пламенно си пожелаваше кучетата да бяха устроени малко по-другояче. Нужно бе само едно малко, просто подобрение в тях, така че да бъдат извеждани само при хубаво време и никога преди дванайсет на обяд. Но Токер бе веднъж завинаги създаден по този начин, та още в седем сутринта да иска да излиза навън, дори когато беше кишаво или виеше ураган. И мама бе така създадена, да е на мнение, че Размус непрекъснато трябва да отстоява това, което е казал. Понякога, когато татко имаше ранно дежурство или се връщаше сутрин след нощна смяна, нищо не му струваше той да изведе Токер, но по правило Размус сам трябваше да го направи. Това означаваше той винаги да държи до леглото си будилник, който да помага на Токер, като всяка заран в седем да призовава Размус за живот.
Сърцето го болеше за сън, когато будилникът иззвъня в четвъртък сутринта, но Размус се измъкна въпреки всичко от леглото и с полуотворени очи се заклатушка към банята. Подложи главата си за миг под крана със студената вода, за да се събуди. После украси четката си за зъби с дълъг, грациозен слой паста и я подържа под чешмата, докато се отмие пастата. Чак тогава пъхна четката в устата си, прекара я набързо насам и натам по зъбите, с което утринният му тоалет според неговите разбирания бе приключил. И напусна банята. Мократа му хавлиена кърпа бе захвърлена на ръба на ваната, от тубата с паста за зъби, която не бе затворена, течеше бяла ивичка по огледалото. Всичко в банята бе мокро, с изключение на сапуна — за да знае майка му кой последен е посетил банята.