— Можеш ли да схванеш, че хората сутрин лежат в леглата си и искат да спят? — каза той на Токер, когато двамата излязоха на стъпалата към кухнята.
Трябваше да се признае, че Токер не схващаше това. Изпълнен с утринно блаженство, той препускаше през лехите с теменуги и пишкаше пътьом.
Размус го преследваше с каишка в ръка.
— Токер, знаеш, че не бива да правиш така! Ела, ще излезем на улицата да видим дали няма да срещнем Теси.
Това беше хитър ход, за да разреши Токер доброволно да бъде вързан. Теси беше загладена госпожица дакелка, към която Токер проявяваше нескрит интерес, и която понякога също се разхождаше на каишка по тяхната улица. На Токер много му харесваха тези утринни срещи. На Размус обаче не му харесваха. Едно отвратително русо момиче, казваше се Мариане, разхождаше Теси. Не само защото беше момиче — тягостно обстоятелство само по себе си — но и искаше да разговарят. Точно това Размус не искаше. При никакви обстоятелства. Когато Токер и Теси напираха да се срещнат и Мариане се лепнеше с нейното плещене, то езикът на Размус напълно необичайно се схващаше. Той отговаряше неохотно и едносрично, упорито втренчил очи в някаква точка в безкрая, само и само за нищо на света да не погледне Мариане Далман.
— Знаеш ли, всичко идва оттам, че не мога да понасям момичета — обясняваше той на Токер, — и това е повече от добре.
Замисляше се за миг, защо ли пък трябва да е добре, и беше доволен, когато намираше правилното обяснение.
— Да, ако всъщност не беше така, тогава би трябвало да мога да ги понасям, а аз не искам… затова и не мога да ги понасям.
Но днес имаше късмет. Никаква Мариане не се виждаше наоколо и цялата улица беше само на негово разположение. Очите на Токер като че ли малко се натъжиха, когато минаха покрай градинската порта на Далманови, но Размус се затича, за да разсее отчаянието на кучето си, и Токер с радост се втурна заедно с него.
Размус изведнъж забеляза, че утринта е прекрасна. Той не беше от тези, които изпадат в умиление пред красотата на природата, но си даде сметка, че сега действително е „красиво“ на тяхната малка улица. Откакто се помнеше, винаги бе живял на тази улица. Знаеше как изглежда по всяко време на годината — през есента, когато се отива на училище през повехналата шума и когато по тротоара се търкалят нападалите кестени, и през зимата, когато вятърът разнася големи, меки снежни парцали и децата си правят снежни човеци в градините, но никога тук не беше толкова „красиво“, колкото е сега през май. Не че той чак толкова се вглеждаше, имаше само общо впечатление от ябълковите цветове и птичето цвъртене, и зелените окосени ливади с великденски камбанки по тях, и в очите му това бе „красиво“. Мина му през ума, че навярно не е чак толкова противно да се живее спокойно на едно и също място, най-малкото, ако мястото изглежда като тяхната стара зелена къща в едно такова майско утро, озарено от слънце.
Подсвирквайки с уста, извървя улицата докрай, сви в една пресечка и тръгна покрай трънливия плет, който стигаше до бяла градинска врата. Тук се поспря за миг и погледна към голямата бяла вила в дъното, която почти се бе скрила зад няколко големи бряста и цяло море от ябълкови цветове.
Той се наведе и погали Токер.
— Тук, Токер, тук живее осмото чудо на света. Знаеш ли, че тук живее Йоахим?
Токер не бе особено заинтригуван. Ако неговият стопанин бе спрял пред градинската врата на Далманови и бе рекъл: „Тук живее осмото чудо на света, тук живее Теси“ — тогава казаното би имало смисъл, но Йоахим! Токер се задърпа на каишката, искаше да продължат нататък.
— Не, Токер, сега трябва да се прибираме вкъщи — обясни му Размус, — иначе ще закъснея за даскалото.
Тичаха по целия път на връщане и когато двамата стигнаха у дома и нахлуха в кухнята, едвам можаха да си поемат дъх.
Прик седеше на масата пред чаша чай.
— Добро утро — поздрави Размус.
В замяна получи твърде неясен отговор. И се втурна да си приготви закуската. Разбъркваше какаото, препичаше си филийки, подсвиркваше и бърбореше на Токер, и измина цяла вечност, додето забележи, че нещо не беше наред с Прик. Татко винаги казваше, че Прик се събужда с песен на уста, но днес не беше така. Седеше, опряла глава на ръката си, наведена над чашата с чай, и изглежда беше плакала.