Размус изфуча от ярост.
— Може да прави каквото си иска, за да изглежда благороден и интересен — рече той. — Може да свири на китара и да е най-голям гимнастик. Момичетата могат да са влюбени в него колкото си искат, но едно знам съвсем сигурно!
— Какво? — поинтересува се Понтус.
— Сестра ми не трябва никога и при никакви обстоятелства да попадне в каталог за разпродажба.
— Не, не, разбира се, че не — съгласи се Понтус. — Но какво смяташ, че можеш да направиш в случая?
— Мога да отида и да задигна целия каталог. Това и замислям да сторя.
Понтус ококори очи.
— Ти не си съвсем с всичкия си! И как ще стане?
Размус изглеждаше решителен, точно толкова решителен и самоуверен, колкото си бе винаги, загнездеше ли се някоя безразсъдна щуротия в главата му.
— Ще го открадна тая нощ, докато той лежи там и спи. Ще дойдеш ли с мен?
Понтус съвсем се облещи и цялата му същност закълколи от възторг. Също толкова възторжен щеше да изглежда, ако Размус му бе предложил да разтурят училището, да затворят учителите и сами да отпрашат за Америка. Според него Размус винаги правеше най-прекрасните предложения. Неговите никога не бяха на същото добро ниво, сам си го знаеше. Но той можеше да е съучастник във всяка беля, какъвто си и беше. Да се промъкнат при Йоахим! Разхили се само при мисълта за това.
— О, само да мога да удържа смеха си! Вярваш ли наистина, че ще влезем у тях?
Размус кимна.
— Най-малкото сме длъжни да опитаме. Навий си будилника за един и половина през нощта.
През цялото междучасие те не беседваха за нищо друго и това им доставяше страхотно удоволствие. Жаждата им за приключения се покачваше като температура. Скръбта на Прик във всички случаи бе само поводът. Сега всичко се бе превърнало в опасна, вълнуваща и разпалваща разговора им игра. Участието в „Спасителният отряд за жертвите на любовта“ продължаваше да въздейства извънредно вълнуващо и когато започна следващият час. Младите им лица излъчваха усърдие, което не само трогна учителя им по математика, но и го зарадва. Когато видя Понтус да седи така одухотворен и сияещ на чина си, зарови показалката си в косите му и рече:
— Днес изглеждаш много весел, брат Понтус. Навярно искаш да смяташ съвсем прилежно?
Понтус гръмко се разкиска и не отговори.
— Размус Персон, ти изглеждаш наистина помъдрял — продължи учителят. — Вижда се колко е полезно от време на време да поседиш отвън в коридора, само за да помислиш.
Двамата, Веселият и Мъдрият, тайно си размениха погледи, пълни със съзаклятническо разбиране. Те искаха да доставят удоволствие на господин доктора и да решат няколко задачи заради него, но бе трудно да отклонят мисълта си от другото, което бе безкрайно по-важно.
Часовете им се сториха ужасно дълги, денят едва се влачеше. Но накрая звънецът отброи и последния час и като глутница кръвожадни кучета двайсет и пет момчета се втурнаха към вратата. Размус и Понтус бяха преди всички. Точно по средата на вратата Стиг се опита да се промъкне преди тях и мушна Размус с острия си триъгълник между ребрата.
— За влака ли бързаш? — сприхаво попита Размус.
Стиг направи злорада физиономия.
— Не, но ти сигурно.
— Защо се блъскаш тогава така?
— А защо ти се блъскаш, мамино момченце?
На улицата двамата подхванаха здрава тупаница за изясняване на въпроса кой всъщност се е блъскал, надойдоха и много зяпачи, додето те настървено се опитваха да постигнат яснота. Помежду им имаше хиляди спорни въпроси, които все някога трябваше да получат отговор, и Понтус установи, че се стигна до „жесток бой с юмруци“.
Всичко би било чудесно, ако не се бе намесил полицай.
— Какво виждам: бой посред улицата? — чу изведнъж Размус гласа на собствения си баща. — Грубо хулиганство.
Той задърпа сина си за врата, за да разтърве кавгаджиите, но Размус не се даваше.
— Съпротива срещу полицай — повиши глас баща му. — Биха ли били така любезни господата да се отдръпнат един от друг, инак ще ви прибера и двамата.
Господата с неохота се отдръпнаха един от друг и изчезнаха всеки в своята посока.
— Ето, виждаш какво е, когато собственият ти баща е полицай — каза Размус, когато останаха насаме с Понтус. От носа му течеше кръв и горната му устна беше отекла. Той се би необуздано и въпреки това не можа да надвие Стиг.
— Какво говориш, Стиг във всички случаи здравата си изпати — каза Понтус. — По-добре пести силите си за нощес.