Той застана пред Размус по средата на тротоара и заразглежда отеклата му устна.
— Сега приличаш на някого — каза замислено той. И след това звънко се засмя. — Сетих се! Ти изглеждаш точно като госпожа Андерсон, нашата съседка.
Когато се разделиха, Понтус все още се смееше.
— Довиждане, госпожо Андерсон — провикна се той. — Ще се видим тази нощ, госпожо Андерсон!
Но майката на Размус не се разсмя, когато видя отеклата му устна.
— О, небеса — каза тя, — с кого си си играл?
— Приличам ли на някой, който си е играл? — яростно попита Размус. — Не, изглеждам като госпожа Андерсон отсреща, на Пазара на въшките, поне така каза Понтус.
Вечерята не премина толкова приятно както обикновено ставаше. Според Размус това беше един от най-хубавите часове на деня. Той поначало обичаше добре да си похапва. Беше чудесно да седиш заедно с мама, татко и Прик в уютната кухня и да се храниш, и да разговаряш, и да се смееш, докато Токер през цялото време лежи до краката ти като малка, топла топка.
Но днес беше унило и потискащо. Прик изглеждаше така, сякаш в живота й има само страдание и нищо друго, и освен това имаше скумрия за вечеря. Ядене, което би могло да заседне в гърлото на всекиго, смяташе Размус. А той самият приличаше на госпожа Андерсон от Пазара на въшките. Госпожата явно изглеждаше много забавно, защото татко от сърце се разсмя, когато се прибра в къщи и съзря Размус. Татко, както винаги, беше в добро настроение. Хубаво беше да имаш баща с чувство за хумор, но тази вечер би трябвало да се съобрази малко повече с настроението на Прик. Не би трябвало така да се втренчва в нея и да казва: „Какво се е случило тук? Да не би да има годишно събрание на сдружението на нощните шапчици или нещо подобно?“. Мама беше по-деликатна. Тя наистина забелязваше, че нещо с Прик не е наред, но не обелваше нито дума по въпроса.
Смляната устна здравата го опъваше и здравата затрудняваше поглъщането на скумрията. Размус с неудоволствие чоплеше парчето риба. Майка му винаги се грижеше за това яденето да е много вкусно. Но едва преглътнал и две хапки, Размус остави вилицата настрана.
— Мамо — каза той и побутна чинията с рибата също настрана, — този път наистина ми е по-вкусно от всякога!
Майка му също имаше чувство за хумор, но рядко, само когато действително се налагаше.
— Изяж всичко, което ти е сложено в чинията — отсече тя, и всички увъртания и обяснения, че устната го боли, не помогнаха.
— Ще те опъва ли устната, ако трябва да ядеш ябълков сладкиш? — попита мама.
Нямаше и това бе забележително. Можеше да унищожи неограничено количество.
— Но това е заради ваниловия сос — предположи Размус.
Прик, оклюмала и мълчалива, седеше на масата и Размус проумя: когато любовта обземе хората, не можеш да ги утешиш по никакъв начин, не помага дори ябълковият сладкиш с ванилов сос. Толкова му домъчня за Прик, че й предложи той да бърше съдовете, въпреки че през тази седмица не беше неговият ред. Прик с благодарност го погледна.
— Много си мил — каза му тя и веднага изчезна в стаята си.
Размус препаса голямата кухненска престилка и се зае със съдовете. Зае се за работата си с удоволствие, сдържан и безстрашен рицар, който тепърва искаше да се впусне в нощта, за да спаси честта на своята сестра, и между другото да подсуши съдовете вместо нея.
Майка му се учуди, че той по своя воля препаса кухненската престилка.
— Изпълнявам само добрите дела за деня — обясни Размус. — Вече имам едно зад гърба си, натупах яко Стиг.
— Тоя начин за вършене на добри дела, вярвам, ще го изоставиш — намеси се баща му. — Най-малкото насред улицата.
— Не трябва ли да се вършат добри дела насред улицата? — попита Размус и се вгледа в чинията, която почти беше полирал.
— Става дума наистина за това какви са делата — поясни майка му. — Ако помагаш на възрастните дами или малките деца да пресекат улицата, тогава си славно момче, но не и ако се биеш с някого.
— Тц, понякога трябва да се биеш. Но Понтус, Свере и аз вчера помогнахме на госпожа Еноксон да прекоси улицата.
Мама доволно го погледна.
— Много си сладък с разбитата си уста, с луничките си и с тая огромна кухненска престилка — констатира тя. — Само че защо бяха нужни трима за доброто дело?
— Именно защото тя не искаше — поясни Размус. — Съпротивляваше се.
Лицата на родителите му уплашено се изопнаха, така че се налагаше той да разкаже от игла до конец как точно стоят нещата. В началото госпожа Еноксон искала да пресече, но когато изминала половината път, се уплашила от някаква кола и поискала да се върне обратно. И те трябвало да предотвратят именно това.