Погледна улицата долу. Там би отишъл сега с най-голяма радост. Днес беше пролетният панаир и много хора щъкаха насам-натам. Беше си истинска беда, че седи тук, след като можеше да предприеме куп неща, ако беше свободен. За капак на всичко някъде отдалеч прозвуча и музика. Беше духов оркестър, който свири на пазарния площад, празнично тръбене, което ставаше още по-чисто от слънчевата светлина и още по-празнично от синьото небе. Всички деца на улицата презглава тичаха към пазарния площад като стадо телета, преследвано от рояк стършели. Ясно, общообразователното училище днес имаше свободен ден! Размусовата душа преля от мъка. Твърде късно прозираше, че би могъл да си остане в онова училище и да не позволи да го преместят тук, в реалното училище. Изведнъж забеляза какво представляват всички прехвалени училищни институции и всички учители. Не бяха ли като затворнически надзиратели, които пречат някому да се забавлява истински.
В случая обаче беше несправедлив. В учителското съсловие все още се намираха достойни мъже.
Старият, благ директор на реалното училище във Вестанвик със сигурност също бе забелязал, че денят сияе с особена чистота и че в градчето има пролетен панаир. И затова го беше сполетяло най-щастливото хрумване. Додето Размус седеше там и сърцето му преливаше от несправедлив гняв към всички учители, директорът стигна до заключението да разпрати вестоносци до класните стаи със следните прекрасни слова, написани върху малко листче с острия почерк на директора: „Поради хубавото време днес последните два часа са свободни“.
Вестоноската, която трябваше да нахлуе с новината в долните класове, не бе никоя друга, освен Прик, голямата сестра на Размус. Тя бе на шестнайсет години и учеше в гимназията, но сега прекосяваше почти тичешком коридора на долните класове и русата й конска опашка се полюляваше. На Размус много му се искаше да вярва, че съзира видение. Да срещнеш голямата си сестра, точно когато си изгонен от час, е последното нещо, което някой би могъл да си пожелае. Но Прик си бе точно толкова действителна, колкото си бе, и веднага забеляза, че съществото с ленени сини панталони и карирана риза, което седи на перваза и полага усилия да изглежда безобидно, не е никое друго, освен родното й братче, което толкова много обичаше и с което толкова честичко се хващаха за косите.
— Какво правиш тук? — строго попита Прик.
— Излязох да се обръсна — отвърна Размус. — А ти?
Прик му хвърли унищожителен поглед.
— Престани с плоските си шеги! Какво правиш тук? Отговори!
— Мисля — призна си Размус. — Просто си седя тук и мисля. По заповед на доктор Фрьоберг.
Прик направи изумена физиономия.
— Така ли? И за какво мислиш, ако смея да запитам?
— Не те засяга — отсече Размус. — Във всеки случай не мисля за Йоахим, както други, които го правят сутрин, обед и вечер.
Прик се фръцна и изчезна в класните стаи на първолаците. Малко след това Размус чу мощно трополене, страшен шум и в същия миг удари училищния звънец. Данданията стана още по-голяма и от всички класни стаи излетяха орди от момчета. Те се втурнаха към изхода и към свободата със същото фанатично усърдие, с което удавниците се хвърлят към спасителната лодка. Всяка секунда беше безценна! Но Размус остана колебливо на мястото си. Той не се осмеляваше да хукне преди да се е произнесъл господин учителят.
И доктор Фрьоберг, който тъкмо излизаше от класната стая, се спря, когато зърна грешника, който стоеше с напълно спокойно лице. Той издърпа ухото на Размус.
— Е? — обърна се към него.
Размус не даде никакъв отговор, но доктор Фрьоберг прочете в момчешката му душа с каква радост тутакси би се махнал оттук. И тъй като учителят беше мъдър мъж, подсмихна се любезно и рече:
— Да освободим значи затворника… пролет е!
И само след миг Размус и Понтус вече стояха пред училището, двама пуснати на свобода затворници, в прекрасното сияние на пролетта.
— Ези или тура — попита Размус и подхвърли едно петаче под носа на Понтус. — Ако е ези, отиваме на Пазара на въшките, а ако е тура, пак отиваме на Пазара на въшките. Ако петачето обаче застане на ръба си, тогава вече отиваме в къщи да си напишем домашните.
Понтус се закиска доволно.
— Да, това е справедливо решение. Да се надяваме, че петачето няма да застане изправено.
Размус подхвърли монетата високо във въздуха и тя тупна с лек звън на земята. Размус се наведе и цялото му лице цъфна в усмивка.