— Това бе все пак добро дело, погрижихме се да не бъде прегазена — каза Размус.
Всъщност съвсем не бе толкова скучно да подсушаваш съдовете, през това време би могъл хубавичко да си побеседваш. Татко седеше на кухненската маса и четеше вестника си, но от време на време се намесваше в разговора. Мама миеше със светкавична скорост. Размус не успяваше да проумее как е възможно да се борави толкова сръчно с чашите и порцелановите чинии, без да се натрошат. Веднъж, когато той самият миеше, се опита да го направи по същия начин, и тогава се счупиха три чаши, при все че още не бе и започнал.
— Как беше вчера на панаира? — изведнъж попита татко. — Още нищо не си ни разказал.
— Страхотно — отвърна Размус. — Имаше един гълтач на мечове, той беше страхотен.
Той замълча и продължи да бърше. Припомни си как изглеждаше Понтус, когато мишката избръмча и как Алфредо се пльосна по очи, спъвайки се в оставения леген за пране. Но това бяха неща, които не можеше да разкаже на мама и татко.
— Да, наистина беше страхотно — повтори той и тихичко се засмя.
В следващия момент развърза кухненската престилка и подсвирквайки си силно с уста, отиде в стаята си. Съдовете бяха измити и подсушени, сега искаше да реши само няколко задачи. В главата му се въртеше мисълта, че трябва да изпълни много съвестно задълженията си, ако иска да има късмет в нощното си похождение, и ако нещо помогне, то щеше да е да реши няколко задачи, после…
После надникна при Прик. Тя седеше до прозореца в стаята си, загубила ума и дума, и втренчено гледаше ябълковите дървета навън. Размус тайнствено се усмихна, като си помисли колко радостна щеше да бъде утре. Поколеба се дали да не й разкаже още сега за своя блестящ план, но се задоволи само с това да я потупа окуражително по рамото.
— Не бива да бъдеш тъжна, Прик, поне докато имаш брат, който все нещо ще уреди.
— От сърце те моля да не уреждаш нищо — отвърна троснато неблагодарната му сестра.
После той отново се прибра в стаята си. Излегна се напряко на матрака до Токер и се зачете в „Последната битка на Мечите лапи“. Беше вълнуваща и хубава книга. Беше стигнал точно по средата на една дива индианска битка, когато влезе майка му и каза, че е време за сън. В реда на нещата бе да поспори, но не много. Каза си наум, че трябва да се опита да поспи, защото само след няколко часа отново ще му се наложи да стане.
Бързо се съблече и вече искаше да скочи в леглото, когато майка му го хвана.
— А сега първо да се измием! Краката също!
— Тц — опита да се измъкне Размус. Та нали щеше да спи само до един и половина — толкова излишен разход на енергия. Той се постара да убеди майка си, че краката му едва ли са чак толкова мръсни. Изглеждат така, само защото са в сянка.
— Трябва сянката да е много плътна, щом ги боядисва — рече майка му. — Върви и се измий!
Противи се толкова дълго, колкото бе възможно, макар да знаеше, че е напразно. После неохотно отиде в банята.
— Последната битка на мръсните лапи — засмя се мама.
Понякога тя действително имаше чувство за хумор…
Почти чист, почти уморен и почти доволен, най-сетне той си легна с нос, опрян в муцуната на Токер.
— Ти не бива да се плашиш, когато часовникът иззвъни посред нощ, Токер. Той ще звъни заради мен, но ти, ти трябва да продължиш да спиш!
Пета глава
Никога и през ум не му беше минавало, че часовниците вдигат такъв кански шум, когато звънят нощем. Той едва напипа копчето за изключване. Подобен адски звън трябваше да е събудил цялата къща. Токер във всеки случай бе напълно буден и очевидно си мислеше, че по изключение навярно утрото е настъпило по съвсем друго време.
— Не, Токер — прошепна Размус, — още не е утро, иди и си легни отново!
Токер изопна глава, изглеждаше видимо учуден. Размишляваше. Трябваше все пак да е утро, щом неговият малък стопанин е изскочил от леглото и толкова бързо се облича? Но нещо не беше наред. Не трябваше да е толкова тъмно. И неговият малък господар не трябваше да се движи дебнешком, сякаш във въздуха се таи някаква опасност. Защо го прави? Токер излая гръмко и въпросително.
— Ох, не можеш ли да пазиш тишина — настоятелно прошепна Размус.