Токер онемя. Но въпреки това не можеше да бъде доволен. В ход беше нещо, което трябваше зорко да следи. Сега неговият господар се промъкваше в коридора, и изглежда, имаше намерение да излезе. Твърдо реши да го следва по петите. Ако наистина беше утро, то свещено право на всяко куче бе да иска да излезе навън. Токер силно изджавка, за да наблегне върху това.
— Прескъпи ми Токер — прошепна Размус, примрял от страх, — прибирай се в стаята и си лягай. Сега не може да дойдеш с мен.
Токер бе огорчен. Огорчен бе в най-голяма степен. Стоеше като закован и гледаше подир своя повелител. Всички упреци на света бяха събрани сега в погледа му. Но в антрето беше тъмно, а в тъмното едно малко бедно кученце прилича само на тъмна топка върху килима. Никой не разбира какво се опитва да каже с очите си.
— Скоро ще се върна у дома, Токер — прошепна Размус. После предпазливо отвори външната врата и се измъкна навън. Спря се за няколко секунди на верандата и се ослуша внимателно. Но Токер мълчеше и всичко бе тихо. Размус облекчено въздъхна.
Навън беше нощ, и то каква нощ! Макар в никакъв случай да не бе тъмно. Само сумрачно, каквито са нощите през май. Сети се какво каза наскоро мама на татко:
— В тези светли нощи през май и юни направо не си струва човек да си ляга и да спи.
Е, значи тя щеше да бъде изключително доволна, ако можеше да го види сега. Да види, че има поне един човек от семейството, който е буден, когато трябва да се будува.
Понтус вече стоеше до градинската порта и чакаше. Изглеждаше премръзнал и сериозен. Навярно съжаляваше, че се е включил в „Спасителния отряд за жертвите на любовта“. Или просто не проумяваше, че през майските нощи трябва да се будува?
Те само си кимнаха и не се осмелиха да отронят и дума. Размус мълчаливо посочи джобното си фенерче. Понтус на всяка цена трябваше да се убеди, че той не е забравил най-важното. И без да отронят и думичка, угрижени, опрени един в друг, с ръце в джобовете, хукнаха в нощта към уреченото място, и съвсем не приличаха на двама взломаджии, които са на път към своята напрегната работа нощем.
Улицата бе тиха и пуста, тъмно и тихо бе и във всички къщи, никаква светлинка отникъде, което водеше до заключението, че няма будни.
— Целият град сега спи — прошепна Размус. — Само не и ние!
Беше невъобразимо чувство в един заспал град да бъдеш единственият, който е буден.
— Ще ми се да вярвам, че Йоахимчо също здравата го е откъртил — гневно просъска Понтус.
И наистина беше тъмно в знатната къща посред ябълковите дървета. Момчетата застанаха до портата и зашпионираха — точно както Размус бе сторил и предишната сутрин. Но колко различно беше всичко сега, колко се беше променило през нощта! Миришеше другояче и изглеждаше другояче. Всъщност, много по-красиво, помисли си Размус. Ябълковите цветове искряха толкова бели, градината на Йоахим изглеждаше почти като приказна градина, все едно че някой лежи в нея и я сънува… Навярно той самият? Или може би Йоахим? Но защо трябва да си блъска главата над въпроса дали Йоахим сънува някаква си градина? Този юначага навярно сънува как да си осигури все повече момичета за своя каталог за разпродажба! Гневът се надигаше у Размус щом само си помислеше за това. В бъдеще обаче не можеше вече да включва в сметките си госпожица Прик Персон. Защото нейните отмъстители вече приближаваха в нощта.
Приближиха съвсем тихо. Съвсем тихо отвориха градинската порта… Идваха двама отмъстители в сини ленени панталони и маратонки, притичвайки в тъмното между белите ябълкови дървета. Предпазливо свърнаха от покритата с камъни пътека. Нищо че бе покрита с купчини бели ябълкови цветове, по тревата се вървеше по-тихо и сигурно. Ливадата беше мокра от росата и маратонките им станаха вир-вода. От това им стана още по-студено. Но студените тръпки, които полазиха по гърба им, бяха най-вече от напрежението. Защото сега искаха да проникнат в една заспала къща и това наистина беше доста рисковано начинание.
В тази къща живееше най-богатият човек в града. Във всеки случай хората казваха, че никой не е толкова богат като барон Фон Ренкен. Домът му бе натъпкан със скъпоценности. „Нямаше жена, а само скъпоценности и за капак този негов Йоахим, който си беше същинско бижу“, помисли си Размус с презрение.
Говореше се също, че този Фон Ренкен бил мил човек. Но когато нахлуеш посред нощ през прозореца и изведнъж се озовеш насреща му — не се знае колко мил ще бъде тогава! Дали пък някъде някой прозорец не е широко отворен? Да, на горния етаж имаше два, отворени докрай — за радост на всички комари и отмъстители в нощта. И освен това тези дни бяха боядисвали къщата на барон Фон Ренкен. Бояджиите бяха оставили една стълба, подпряна на стената, точно под единия от отворените прозорци на една от страничните стени. Отмъстителите изглеждаха удовлетворени. Нощното им похождение щеше да заприлича на най-обикновена разходка.