После се обърна към Понтус.
— Вече е в ръцете ми!
Но Понтус отново стоеше онемял и не на себе си от страх и гласът му достигна до Размус като призрачен дъх.
— Някой се движи дебнешком из къщата все пак. Сигурен съм, че някой идва!
С няколко малки и бързи крачки Размус се приближи до прозореца.
— Бързо, ще се спуснем оттук!
Тук бе опряна стълбата, която бояджиите бяха оставили! Бог ги закриляше! Само няколко секунди и вече бяха навън, слизаха надолу по стълбата, после препуснаха между ябълковите дръвчета така, като че ли тревата гореше под краката им.
— Вярваш ли, че там наистина имаше някой? — останал без дъх, попита Размус.
Вече бяха стигнали на своята си улица, стояха под уличната лампа, отдъхваха си, триумфиращи и щастливи, че са на сигурно място.
Понтус се разкиска.
— Откъде да знам. Но така ми се счу.
Най-сетне Размус погледна каталога, безценния каталог, който бяха задигнали от Йоахим.
— Знаеш ли, навярно имат някакъв стар семеен призрак, който нощем се промъква в къщата. — Той трескаво прелистваше дебелата тетрадка.
— Леле-мале, колко много годеници!
Да, тук бяха залепени много момичета, и всички заедно се усмихваха коя от коя по-сърдечно, без да знаят още, че са в каталога на Йоахим. Но къде се крие Прик? Къде се крие едно русо, дръзко момиче с конска опашка и трапчинки?
Размус търси дълго. После погледна Понтус като попарен.
— Прик не е тук.
Стоеше умълчан и потиснат и размишляваше.
— Тръгвай — заяви изведнъж решително, — връщаме се обратно! Без снимката на Прик няма да се прибера у дома.
Понтус се разкикоти така, сякаш някой го беше погъделичкал.
— Ти да не би да не си с всичкия си? Невъзможно е цяла нощ да се качваме и да слизаме по стълбата у Йоахимови. Иди ми, дойди ми!
Но Размус му обясни. Той сигурно е имал много работа, бедничкият Йоахим, че не му е останало време да залепи снимката на Прик. И сега, когато Размус му е конфискувал каталога, за подлец като Йоахим не представлява никаква трудност да започне нова серия в нова тетрадка, с Прик на първата страница. А това не трябва да се случи, поне докато брат й е жив и здрав, и е в състояние да изкатери една стълба.
— Ще дойдеш ли с мен?
Понтус кимна.
— Естествено, че ще дойда.
Те отново търпеливо извървяха обратния път. Спуснаха се по същата улица. Покрай същия трънлив плет. През същата бяла градинска порта. През същата мокра трева. По същата стълба нагоре. Да, този път направо прибягнаха към стълбата. Нали вече знаеха коя е стаята на Йоахим.
Тук лежеше пак той, същият малък Йоахим, и спеше все така спокойно, както и преди. На един стол висеше закачено якето му. Какво беше казала вчера сутринта Прик?
— Първо те носи близо до сърцето си, после попадаш в каталога за разпродажби.
Щом тя още не е в каталога, то значи продължава да я носи близо до сърцето си, което ще рече в портфейла. За да се досетиш за това, не се изисква особена прозорливост. А портфейлът му не би могъл да е другаде, освен в якето. Последователно и методично Размус претърси якето и измъкна портфейла.
— Така си и знаех!
Внимателно, с върха на пръстите си, той вдигна нависоко една снимка и я показа на Понтус. Освети я с джобното си фенерче. И двамата виждаха насреща си щастливо грейналите очи на Прик. „Тя, единствената“ — беше написал Йоахим в долния ъгъл. Оха, твърди това, а има цял харем! Размус хвърли един много разлютен поглед към леглото. После остави каталога под носа на спящия Йоахим.
— Можеш да си задържиш годениците. Получаваш ги всичките. Но Прик няма да я видиш никога повече.
Най-сетне! Най-сетне отмъстителите можеха да се приберат у дома си с чиста съвест и да си легнат.
— Довиждане, Йоахим — прошепна Размус. — Благодаря ти много за тази вечер!
После той заслиза по стълбата, а плътно подире му го следваше брат Понтус.
Но после застинаха без да гъкнат, всеки на своето стъпало. Гушеха се съвсем неподвижно като две врани на върха на бор и втренчено гледаха пред себе си, където ставаше нещо наистина удивително.